АЗ СЪМ #1 епизод / Калина Радичева и нейното парченце вдъхновение от далечната 1984-та



В годините на моето трудно юношество, напълно изгубена в дебрите на собствената ми природа, в живота ми се появи моя учител по български език и литература Цако Бочев. Той беше един от онези редки таланти, носещи призванието на Учителя с великолепието на доспехи, със сиянието на посветените свише духовни водачи. Какъвто и да е предметът, който такива учители преподават, те ни учат на първо място да разпознаваме верния път. Днес, много години по-късно, виждам, чувствам и знам, че веднъж разпознат, верният път не може да не бъде следван. Следването на верния път означава радост, свобода, усещане за вечност и единение със сюблимния замисъл на сътворението.

Отровата на страданието и болката са проникнали тъй дълбоко в природата на човека, че днес, напълно погрешно, се възприемат като неделима част от тази природа. И наистина, трудът, който всеки един от нас трябва да положи, за да изчисти и последната молекула от това зловещо съединение, е толкова голям, тежък, обезкуражаващ и болезнен, че ние много лесно се отказваме. Много хора теоретизират духовността, изчитайки тонове литература, посветена на духовното израстване. Много често ще ги чуем да се оплакват: „Всичко става толкова хубаво и ясно, когато го четеш в книгата, а когато се върнеш в реалността, нещата пак са си такива – криви и несъвършени“. Проблемът е в това, че нещата са криви и несъвършени не в света, а в самите нас. И, докато всеки един от нас не зареди света и живота със своето хармонизирано, здраво и светло Аз, светът и животът няма да станат по-добри.

Виждам как Цако Бочев влиза в клас. Четири години този човек ще влиза в часовете по литература и всеки път крачките му, които отмерват разстоянието от вратата до черната дъска, ще ме изпълват с усещане за чудо, вечност и спасение. Ето го, полузагадъчно, полузакачливо, той пита: „Защо Хамлет казва на Офелия: Върви в манастир, не създавай грешници? Защо?“

И днес ясно чувам настъпилата в класа тишина, в която дълго вита този въпрос. Тя беше прекъсната от наченките на дълъг спор и разговор по двойки, в групи сред класа...Усмивката на лицето на нашия учител се разтягаше все по-видимо. Слушаше ни мълчалив, доволен...Мисията му беше изпълнена. Беше ни повел по верния път. Оставаше да запечата чудото с великата творческа сила на Словото и той прекъсна шумния многогласен спор: „ Ето така ви искам. Искам всеки един от вас да мисли, да казва какво мисли, да го защитава, да чува другите. Представете си, че светът е една сфера, която държите в ръцете си. Завъртете я внимателно, огледайте я от всичките ѝ страни, не пропускайте нито една подробност, направете го част от вас, подарете му свето разбиране, станете част от него, осъзнайте всичко това. Ако ли пък не, то тогава вървете в манастир, светът няма нужда от вас!“

Този миг на просветление се случи през годината 1984, във времена, в които следването на верния път по нашите земи беше завардено от демона на комунизма. Всъщност, няма време в човешката история, в което някой демон да не е завардвал подстъпите към верния път и истината, така че, нека това да не ни служи за оправдание. Верният път съществува, независимо от това, кой го варди и крие от нас.

текстът е писан в гората Ашдаун, на юг от Лондон, по време на летен курс в Антропософския университет на Англия Емерсън колидж през 2006 г.


КЪМ ВИДЕО / ВДЪХНОВЕНИЕ... ПРЕДАЙ НАТАТЪК