Мислех си, че трябва да напиша това писмо, когато имам муза, когато всичко е наред и се чувствам най-щастлива. Но разбрах, че ако чакам да дойде този уж перфектен момент… няма никога да се случи. Искам написаното да докосне мен и хората, които го четат. Защото пиша с много любов, но и със сълзи в очите, които може би ще излекувам, след като го завърша.
Моето най-голямо вдъхновение, моят най-добър учител и спътник е множествената склероза. Звучи странно, но за мен това не е просто диагноза. Вече е начин на живот и начин на мислене. Неизменна част от моя път. Може би понякога ще ми пречи, друг път ще ме изстрелва нагоре, но каквото и да се случва - винаги ще я обичам и приемам такава, каквато е.
Ключовият момент, за да се справиш с подобно заболяване е да приемеш, че то ще бъде с теб през целия ти живот, където и да си, и това в никакъв случай не е страшно! Да го приемеш не означава, че си се примирил със ситуацията и си се отказал от живота. Напротив – с приемането се освобождаваш от цялото напрежение, което се натрупва и те мъчи отвътре. Ето защо, вместо моето МС да е множествена склероза, то се превърна в Моята Сила.
Принципно силата се асоциира с борбата за нещо, но всъщност аз не искам да водя войни. Всяка война с диагноза, със света или със себе си ни кара да се самоизяждаме отвътре. Кръстих МС Моята Сила не защото така винаги ще имам оправдание за всичко, а защото това бе най-голямата възможност за мен да подобря живота си, вместо стремглаво да вървя надолу към самоунищожението си. А аз не просто вървях, аз тичах натам дълго време.
Моята Сила е като двигател, който сутрин ме буди със знанието, че всяко мое действие и решение имат смисъл за бъдещото ми Аз. Имат смисъл и за хората около мен, които виждат промяната в мен. Тези, които наистина вникват в действията ми успяват да осъзнаят, колко е важно и смислено всичко. За тези, които не ме разбират е интересно, защо правя всичко това… Да ставам и да си лягам рано, да медитирам, да се храня по определен начин. Всички тези действия ми позволяват да живея по най-добрия и здравословен за мен начин.
Преди МС все нямах мотивация и дисциплина да подобря навиците си. След МС вече нямах нямах избор. Трябваше веднага да започна да правя неща за себе си, които да ме карат да се чувствам по-добре. Мотивацията вече не беше фактор, а само мисълта, че това е единственият ми вариант за пълноценен живот.
Водех уж здравословен начин на живот и преди МС - всеки ден тренирах, усмихвах се, хранех се “добре“… Но имаше една пукнатина, която впоследствие се превърна в кратер. Страхувах да вляза в училище, в залата, да направя каквото и да е било, и това ме разруши… буквално. Отвън всичко изглеждаше перфектно, защото контролирах средата около себе си, но не и случващото се вътре в мен. Първият сигнал, че нещо в тялото ми не е наред, беше окото ми. Не че има значение, защото откъдето и да идва сигналът - винаги трябва да го послушаш и да спреш да правиш нещата, които не те правят щастлив. Започнах с външните промени, но бързо се оказа, че не е достатъчно, защото всичко хубаво започва отвътре.
Когато чух диагнозата множествена склероза не можах да повярвам - бях чувала за нея само от един медицински сериал. До ден днешен, никога не съм търсила в интернет, какво е МС. Не защото ме е страх, а защото не виждам никакъв смисъл. Аз вече я възприемам като Моята Сила. Или даже - Суперсила. Суперсилата да променяш себе си, да се развиваш, да ставаш по-добър и смислен човек, да помагаш на себе си и на другите. Това за мен е МС. Не ме интересува, какво пише в Гугъл или в учебника по Биология. Как възприемам дадена ситуация е всичко, което е нужно да знам. А аз знам толкова, колкото искам да знам. Да, наясно съм, че няма лечение и, че мога да седна на инвалидна количка. Но най-важното, което трябва да знам е, че мога да предотвратя това. А дори и да се случи, знам, че мога да го приема с усмивка и да продължа живота си освободена от всякакви граници на ума. Защото дори и тялото да има ограничения, когато умът е свободен да лети - нищо на света не може да те спре да постигаш мечтите си.
След МС, страхът в мен се превърна във вълнение. Вълнение да срещна любим човек, вълнение за тренировки, училище и дори за най-малките неща. Чувството да се вълнуваш още със събуждането сутрин и посрещането на изгрева, да си любопитен за света около теб като малко дете – това е меко казано забавно и интересно.
Все още нямам диагнозата лепната като етикет, но реших да не чакам думата на всички доктори и изследвания, за да променя грижата за тялото и ума си. Започнах може би 20 дни след като за пръв път чух за заболяването си. Сложих първото участие в 8for8TEEN за старт на моя път. Не е нужно вече да не можеш да ходиш за да се сетиш, че трябва да направиш нещо добро за себе си. С първото почукване отваряш вратата и смело приемаш съдбата си.
Моят най-голям учител, подкрепа и мотивация през пътя ми към по-осъзнат и щастлив живот е Биляна. Тя за мен е лъч светлина от момента, в който я видях. Досега ми е дала безброй уроци, които ще помня цял живот, за което съм й страшно благодарна. А това пък е най-важният урок, на който ме научи - да бъда благодарна за всичко, което ми се случва. Да благодаря за всичко хубаво и да благодаря два пъти повече за трудните моменти, през които минавам, защото те са подарък за мен. Биляна е един от подаръците, които МС ми донесе.
Биляна, благодаря ти, че се появи в моя живот, много те обичам. Ако я нямах тази Моя Сила още щях да съм страхливо и затворено момиче, което не знае как да се справя с нещата, които му се случват. Все още леко се затъжавам, щом се сетя за тази, която съм била. Сега съм по-щастлива отвсякога, въпреки че последната година със сигурност не беше най-розовата. Но не е нужно всичко да е цветя и рози, за да сме истински щастливи.
Щастието е избор, който правим.
МС се появи точно, когато трябваше и направи точно това, от което имах нужда. Разбира се, много хора не виждат смисъл и вдъхновение в диагнозите си, и се оставят да бъдат засмукани от системата, която просто ги върти като болнични номера и накрая просто биват забравени. Но всеки човек носи силата и магията в себе си и от нас зависи, какво ще направим след като чуем двете буквички. Някои хора просто се страхуват да направят този избор – да се сприятелят с диагнозата, защото може би не са готови да поемат отговорност за себе си и за собственото си здраве. Аз направих моя. Пътят, по който вървя е невероятно интересен и нямам търпение да видя, коя ще е следващата вълнуваща история.
Не е страшно да поемеш своя път. Благодаря на всички, които са част от моя – семейството и приятелите ми, Биляна, без които нямаше да се справя. Много ви обичам!
С мноооого обич
Андреа ❤️