Докато гледах чайките, си помислих: Това е пътят, който трябва да поеме; намерете абсолютния ритъм и го следвайте с абсолютно доверие. /Никос Казандзакис
По дефиниция доверието изначално е в пътя на всеки един човек.
Ние се раждаме с изключително високи нива на доверие към този свят - към родителите си, към обществото, към държавата, към света. Но сме позволили с течение на годините да го губим. И го губим до такава степен, че дори спираме да вярваме и на себе си. А спрем ли да вярваме на себе си, това респективно води до липса на увереност, нежелание за поемане на отговорност, почти никаква вяра, че от човека зависи нещо и си заслужава да даде най-доброто от себе си.
Следствие на това, влизайки в каквато и да е общност – семейство, екип, компания, всъщност се започва въртене в омагьосания кръг на съмненията, недоволството, неинициативността, безотговорността и липсата на каквато и да е креативност. Живеем в правила, които създават изкуствена хармония на човешките ни отношения.
Липсата на доверие премахва от концепцията на живота на човека най-важното - смисълът.
Ако приемем, че доверието е валутата на бъдещето, то как се движи цената му днес и можем ли да си позволим отсъствието му
Истината е, че в човешките отношения доверието е изключено. Девалвирало е и не е “валута”, която се цени. Страхуваме се да бъдем уязвими и не включваме доверието си. Нямаме доверие на и на работодателите ни. Работодателите ни също нямат доверие в нас.
Без доверие спираме да вярваме в доброто и започваме да живеем с усещането, че все някой иска да ни излъже; че всички са корумпирани; че всеки гледа да се облагодетелства, без да го е грижа за другите; че политиците са безнадеждни; че шефовете са арогантни и мислят само за себе си и т.н.
Липсата на доверие води и до липса на принадлежност, загуба на лоялност. Много често се повтаря, че не е редно да създаваш близки отношения с хората, които работят в компанията. Но как ще очакваш тези хора да дават най-доброто от себе си, ако не искаш да ги чуеш, ако не ги разбираш и не искаш да разбереш какво преживяват в момента.
Доверието в хората е онази невидима енергия, която наистина може да отключи потенциал. А за да сме в смисъла си, за да разгърнем талантите си и да даваме най-добро от себе си, за да сме ефективни и отговорни хора, просто трябва да вярваме - в природните си ценности, в себе си и това, което можем, да вярваме в другите, да вярваме в света.
За лидерите, ръководителите на компании, специалистите е не просто задължително, а даже спешно да започнат да подхождат човешки към хората.
Това са хора, а не машини. Дори и машината има нужда от внимание и грижи, за да можем да ѝ се доверим, че ще свърши някаква работа. Ако само я използваме без да ѝ даваме нужното, за да е ефективна работата ѝ, до никъде няма да стигнем – ще се счупи и край.
Помислете само, дори терминът “човешки ресурси” звучи толкова сухо и ограничаващо. Помислете си честно - вие искате ли да бъдете част от таблица, една от всичките кутийки-ресурс, с които разполага компанията? Ако направим аналогия с ресурсите, които добиваме от земята, която според мен е много подходяща, ще видим, че ако разглеждаме ресурсите просто като източник на нещо, което задоволява човешките ни потребности, то те в един момент свършват.
Ако разглеждаме човека само като ресурс, то той ще ни даде толкова, колкото реши, че заслужаваме и никога няма да отвори пълния си потенциал. Ще дава спрямо очаквания, изисквания, правила, трудова характеристика, възнаграждение.
Човеците имаме стойност, която е пряко свързана с човешкото ни достойнство, а не сме просто средство за постигане на някакви бизнес цели. Ако разглеждаме хората като ресурс или актив, както е прието да се казва в компаниите, те се превръщат в предмет, в някаква стока, в кутийка в таблица, което абсолютно отваря възможността да се злоупотребява с тях.
„Човешкият ресурс“ е потенциалът, който носи всеки един човек в себе си. Ако не съществува доверие в този потенциал – вътрешен (личен) и външен (от страна на компанията), то той няма как да се разгърне.
И в тази връзка е много по-добре “развитие на човешките ресурси” да се преименува в “развитие на човешкия потенциал”. И наистина да се включи доверие към креативността на тези социални същества, наречени хора. Казвам да се включи, защото не е правилно да кажем да го градим. Какво означава да градим доверие – та ние го имаме. Идваме с него, растем с него, изучаваме света с него и след това просто го изключваме. Време е да се направи нужното, за да поощрим хората да го включат.
Как да познаем, че се движим в правилната посока и имаме доверие в себе си
Първо е добре да сме наясно с това какво търсим.
Нека да ви кажа основните съставки на доверието (според Брене Браун* и мен):
Граници
всеки един човек има свои си граници. И това е много важно да го имаме като разбиране - и за себе си и за другите. Независимо на какво ниво сме в йерархията на компанията или в тази на семейството си – всеки трябва да уважава своите и границите на другите. Ние сме отделни човешки същества и всеки сам гради границите си. Ако никога никой не ни е казал как или не сме го видели в израстването си като пример, никога не е късно да се замислим за това и да започнем от там. Те са пряко свързани с доверието и ако отсъстват или се нарушават просто без изобщо да осъзнаваме натискаме бутона off и доверието изчезва.
Спазване на обещанията
доверяваш се на някого, ако усещаш неговата сила, усещаш сигурността и вярата. Да спазиш обещанията си е най-силната черта на тази съставка. А за да ги спазиш, трябва да си наясно със себе си и силните, и слабите си страни. Имаш ли доверие в себе си и в способностите си, знаеш как да даваш и да изпълняваш обещания. Няма ли го това – доверие няма. Бутонът отново е off.
Отговорност
това е изключително важна съставка и тя включва в себе си това да си наясно, че действията винаги водят до резултат, за който извършителят носи отговорност. И също да си наясно, че ако сбъркаш можеш да се поправиш. Ако нагрубиш – можеш да се извиниш.
Цялостност и честност
да си това, което си и в думите, и в делата си. Да си честен и със себе си, и с другите. Да не правиш неща, които те „разкъсват“ и които те вкарват в изграждане на фалшивото доверие, което е правене на неща, които се очакват или които някой налага, а в същото време те са в пълен разрез със същността и ценностите ти.
Без осъждане
как може да имаш доверие към себе си или към другите, когато в главата са ти само присъди? От себе си към себе си, от себе си към другите и от другите към теб. Осъждането е абсолютно несъвместима съставка на доверието.
Благородство
синоними на тази дума са: великодушие, достойнство, доблест, доброта, благост, почтеност, честност, човечност, хуманност, милосърдие, състрадание… Няма как да не усетим доверието, което такива хора излъчват. И няма как да не се включи нашето доверие и да им го дадем.
Благородството предполага да вярваме в доброто в хората и да имаме възможно най-щедрата интерпретация за намеренията, действията, думите, целите на който и да е друг човек.
Как аз излязох от този капан и започнах да виждам околните и света по друг начин
20 години бях арт директор на най-голямото списание в България – списание EVA. Сега като се замисля получавах доверие, но може би не толкова, колкото ми се е искало. И със сигурност не давах доверие, толкова, колкото ми се искало. Защо? Защото тогава бях това, което сега не съм. Бях контрольор и перфекционист до болка.
Огромното ми чувство за отговорност, съчетано с тези две пагубни качества не ми даваше свободата да се доверявам на хората, с които работех. Смятах, че ако не съм до главите им, ако не им казвам кое как да направят, крайният резултат ще е провал.
Водила съм големи екипи от хора и на всеки един от тях давах много точни инструкции какво да правят. И те го правеха, но нищо повече от това, което получаваха като задание. Това ме изтощаваше, но не разбирах къде бъркам. Каква е причината?
И така един ден ми попадна една книга с интервюта на Вим Вендерс ("Усещане за място" на ИК Колибри). В нея прочетох един абзац, в който той разказва, че филмите му са това, което са, защото са изградени върху голямо доверие – доверие към него и огромно доверие към екипа, с който работи. Така, казва той, хората разгръщат потенциала си и дават най-доброто, на което са способни…
Прочетох го няколко пъти и включих бутона. Буквално включих доверието си. Още на следващия проект промених парадигмата – разказах вдъхновено какъв е крайният резултат и казах на всички от екипа, че чакам техните предложения за това, как да стигнем до този резултат по най-добрия начин. Резултатът беше зашеметяващ. И така завинаги останах с включено доверие. Това се отрази не само на работата ми, но и на останалата част от живота ми.
Сега една дейностите ми е свързана с фондация МС – Мога Сам, която е вече на 10 години. Там доверието е на първо място. И в работата ми с хората, които ме търсят за помощ и с доброволците благодарение на които тази организация продължава да работи. Да работиш като доброволец и с доброволци е голям урок по доверие.
Болезненото контролиране прилича много на огромно изтощение от опитите да обхванеш, опитомиш и завладееш реката на живота, а животът с доверие е просто да влезеш в реката и да оставиш тя да ти донесе или да те заведе до важните за теб неща.
Как разбираме, че е дошло време да поискаме помощ и какво става след това
Има една пагубна за човека догма, че личен и професионален живот са две различни неща. Човекът е едно цяло и не може да се дели на част работещ човек, част семеен или каквото е там в личния си живот и част нещо друго. Всичко е заедно. Ако човекът е натиснат от проблеми, ако не вярва в стойността си, ако не може да спи и да се храни качествено, ако е болен, ако се чувства пренебрегнат и никой не иска да го чуе, и никой не му се доверява - какво тогава очакваме от него? Да е здрав, смислен, креативен, отговорен, уверен?!? Няма как!
На всички ни е втълпено, че ако имаме нужда от подкрепа, за който и да е аспект от живота си, е по-добре да премълчим, защото помолим ли за помощ ще изглеждаме слаби, уязвими и неперспективни хора и ако някой разбере за това, което ни се случва по-скоро ще „изпаднем от борда“, отколкото да получим подадена ръка. И така хората си мълчат и изобщо не си и помислят, че могат да се доверят. А това ги разболява.
Липсата на доверие води до напрежение и стрес. И от там, на само една-две крачки са болестите. Защото ако човек е напрегнат това води до страдания - и на възприятията му, и на вниманието му, и на креативното му изразяване.
Ако сме тласкани от навици, страхове, безпокойство, социални обичаи, графици на други хора и идеи на други хора за това какво е добро за нас... Ако живеем в усещането, че не сме си на мястото, че не можем да извадим потенциала си и да го разгърнем, ако сме в непрекъснати очаквания, осъждания, болка, умора, неудовлетвореност… Това значи само едно – време е.
Задаваме си правилните въпроси и търсим отговорите. Изправяме се пред истината за себе си и правим промени.
Винаги съм казвала, че правилните въпроси водят до правилни отговори.
Ето и въпросите, които си задавам, изследвайки често доверието в себе си:
Заявявам ли лични си граници? Успявам ли да ги отстоявам?
Ясно ли заявявам с какво съм съгласна и с какво не? Направих ли това, което казах, че ще направя?
Спазих ли обещанието си? Поемам ли отговорност за действията си? А действията отговарят ли на моите ценности, моя смисъл и в синхрон ли са с това, което казвам? Честна ли съм със себе си и признавам ли, когато имам нужда от помощ или осъждам всичко около мен, че е причина да не се чувствам добре?
Изпитвам ли благородтсво към себе си? А към другите?
Много хора отказват да признаят, че… промяната, която очакват другите всъщност е добре да започне от самите тях. Няма как да искаш хората да се променят, когато ти самият не правиш това. Има един житейски закон и той гласи – не можеш да дадеш на някого нещо, което нямаш в себе си. Всичко започва от самия човек, независимо къде се намира в йерархичната стълба на живота. Така, че… ако не признаеш и не започнеш от себе си, това със сигурност ти вреди.
Искам да насоча вниманието ви към три думи – свързване, доверие и израстване.
Тези три думи са залегнали във всяко едно нещо, което правя днес в живота си. Тези три думи са нещо, с което искам да заразя хората и хората около мен.
Независимо къде сме по пътя си на развитие, какво сме, каква е ролята ни – всеки един от нас първо е човек. И от там трябва да се започне. От самия себе си. За да можем да се свържем с другите, първо трябва да бъдем добре свързани със себе си. Едва след това сме готови за следващата голяма крачка – да искаме да се свържем с другите. И логично след това идва ред на ролята на доверието.
Ако пак се върнем на трите думи – няма как да има доверие без да има свързване. А няма как да търсим израстване, ако липсват първите две стъпки – свързване и доверие. Затова всичко, което днес създавам не са стратегии, а реални крачки, които са простички и много приложими в ежедневието актове на действието.
В резултат на опита ми и нуждата на хората, които участват в програмите, които правя, преди година създадох първата корпоративна програма - 20 hours of mindfulness. В тази програма всички практики и дейности са свързани с изграждането на връзката с нас самите в малки стъпки, с дълбоката ни същност в контекста на работата и комуникацията ни с екипите, към които принадлежим.
Основният акцент е върху работата с екипите на ниво свързването им като хора. Защото дълбоко вярвам, че когато не се познаваме взаимно; когато не приемаме и разбираме другия и неговия вътрешен свят; няма как отношенията ни - било в личен или в професионален план да бъдат пълноценни и споделени. Ако нямаме доверие един на друг, ако липсва толерантност към грешката или провала на някого, с когото работим; ако вместо да се доверим постоянно контролираме, преследваме, съдим и търсим отговорност; няма как и да растем заедно! В свят, в който все повече губим човешката си същност, е важно да потърсим начин за промяната отвътре навън. Само така можем да израстваме истински.
Ето и получена наскоро обратна връзка, свързана с програмата „20 hours of mindfulness“, от Евелина Великова, (управител на dm България, “Обучение и развитие“ и „Регион продажби“):
"Благодарение на програмата, наблюдавам сред колегите, вземащи участие в нея, че си станахме по-близки, паднаха прегради и стопиха се ледове, общуваме по-лесно, изненадваме се един от друг положително. Вече се срещаме като хора, а не само като колеги! Промени се гледната ни точка от критичност към изминалия ден в благодарност към хора и неща, които са се случили. Постепенно ставаме по-наблюдателни. Искаме да сме по-вглъбени в себе си и по-мъдри, приемайки живота в неговата пъстрота".
В момента активно работим за развитието на нова програма, която нарекохме ПЛАН 42, насочена към преодоляването на професионалния стрес и превенция на бърнаут - теми, които за съжаление стават все по-актуални днес. Нека си протегнем ръка и да направим най-важното – да се погрижим за себе си, за другите сега, за да сме спокойни за това, което ни очаква утре.
Цифрата „42“, вероятно се досещате, идва от гениалната книга на Дъглас Адамс – „Пътеводител на галактическия стопаджия“ и както се казва в нея – „42 е смисъла“, а намерим ли смисъла ще решим всичките си проблеми.
Нека да се събудим най-сетне и да направим нещо, което да спаси и нас, и света ни, за да не стане това, което пише Дъглас Адамс още в първите редове на книгата: „Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. […] И така, проблемът си оставаше нерешен — много хора се чувстваха зле, а повечето от тях — отвратително. […] Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.”