ДИГИТАЛНАТА БУЛИМИЯ / Биляна Савова

Попаднах в ситуация, в която бях застанала зад едно 11-годишно момиченце, което скролваше в телефона си и се загледах в екрана и малките му пръстчета, които неуморно превъртаха. За няколко минути пред очите му преминаха видеа, в които големи хора правеха странни неща; танцуваха със странни стъпки; деца показваха новите си играчки; млади жени се гримираха пред камерите си… Какво ли не се появи за тези няколко минути. Опитах се да кажа нещо на това дете, но то изобщо не ме отрази. Не съществувах за него. Нищо не съществуваше за него, освен този свят, който го беше пленил.

Това е нашият свят. Истината е, че живеем в епохата на свръхинформацията, бързото потребление и незабавното удовлетворение. Огромна част от хората – и деца, и възрастни, са подложени на потоп от информация. Днес огромна част от този информационен поток се управлява от алгоритми, задвижвани от изкуствен интелект – той избира какво да виждаме, кога и колко дълго да му отделим внимание.

Във физически аспект, човешкият мозък не е устроен за такава информационна атака. Не можем да обработим такива купища информация. Това е като хакерска атака, от която всички се страхуваме. Страхуваме се от проникването на злонамерен софтуер в компютрите ни, но не се замисляме изобщо какво се случва със свръхпретоварените ни мозъци. Информацията пробива „защитите“ ни и води до объркване на паметта, загуба на фокус, невъзможни взаимоотношения, липса на самочувствие, диагнози на тялото и психиката. Днес вече не само хора, но и специално обучени ИИ-програми могат да „пробият“ защитите ни, подхранвайки дигитални зависимости, изтласквайки естествените ни мисли и усещания.

Драмата, която не осъзнаваме, е страшна – хем не можем да усвоим всичко това, хем поглъщаме информация с глад, който не можем да заситим. Сутрин с отварянето на очите, още преди да си измием зъбите, вече сме в невидимата бездна, която изпива времето и силите ни – екрани, звуци, гласове, съвети, клишета, реклами. Светът непрекъснато излъчва, а ние сме непрекъснато включени. Рядко си даваме сметка, че ИИ-системите за препоръки ни водят стъпка по стъпка – от видео към публикация, от тема към тема, от познатото към изненадващото, често без наша намеса.

И какво става? Гълтаме без да дъвчем – думи, снимки, мемета, новини. Неусвоените мисли се трупат в съзнанието ни буквално като „неизгорени“ калории. А после, за да се почувстваме по-леки, изхвърляме всичко навън – чрез коментари, реакции, публикации, неадекватни взаимоотношения. Повръщаме някакво съдържание, повръщаме и започваме наново.

Това е дигиталната булимия – невидимо разстройство на духа в епохата на безкрайното  хранене с информация. Светът ни казва „храни се с тази информация“, а душите ни остават гладни. Терминът „булимия“ идва от гръцкото „свиреп глад“ и описва опасна загуба на контрол върху храненето, редуваща се със огромни усилия за компенсация. В тялото това води до хронични здравни рискове – електролитни нарушения, дехидратация, проблеми със сърцето и храносмилането, както и психически страдания. Дългосрочната булимия може да бъде животозастрашаваща и изисква професионална медицинска и психотерапевтична грижа. А какво прави дигиталната булимия? Същото – проблеми, страдания и болести.

Освен това скролвайки през милионите източници на информация си създаваме една много опасна илюзия, че знаем по нещо за всичко. Никой не може да знае всичко. Забравихме да казваме „не знам“. А това „не знам“ е основната ни движеща човешка сила. Тя е движела мъдреците, философите, древните учители. Защото „не знам“ е първата стъпка към „готов съм да уча“. Време е да си признаем, че макар да живеем във всички тези възможности за знания, имаме все по-малко – и знания, и мъдрост. И това не е в наша полза. Колкото повече „знаем“, толкова по-малко разбираме. Колкото по-свързани сме с алгоритмите, толкова по-самотни се чувстваме. В бездната от гласове губим собствения си глас.

Присъстваме онлайн, но истински отсъстваме от живота си. И някъде между мненията и рекламите, между заглавията и клиповете, губим тишината. Тишината ни е неудобна – тя е празно пространство, което задължително трябва да запълним. Но именно там, в това пространство без звук и сигнал, започва истинската среща със себе си, от която днес всички бягат като попарени. Алгоритмите, управлявани от ИИ, все повече подменят спонтанния ни избор с автоматични, персонализирани предложения – което ни откъсва от автентичната тишина и осъзнатост. Дори и да следваме онези хора, които говорят точно за тишината, присъствието и осъзнатостта, то от тях получаваме само „светлинки и знаци“, но за да има смисъл за нас е добре ги приложим в живота си, а не само да лайкваме, споделяме и цитираме. Само ще отбележа, че само знание може да бъде изказано с думи и споделено, но мъдрост – не.

Можем ли да променим това?

Можем. Лекът не е да изключим света, а да се включим осъзнато. Да спрем за миг. Да оставим екрана да угасне. Да чуем какво се движи вътре в нас, а не само какво се движи в алгоритъма. Да не търсим смисъл в невидимата яма, а в паузата. В тишината.

Дигиталната епоха не е враг – тя е огледало. Тя отразява нашия ненаситен глад за присъствие, за признание, за обич. А зад отражението винаги има лице – човешко, топло, реално.

Да, да се откажем да се храним с информация може да бъде форма на протест - да не допускаме чужди мисли в себе си, да се отдръпнем, да се скрием в тишината на непознавания свят. Но познаваме и една друга болест – анорексията. Казват, че тя пък е болестта на глада – не само телесния, но и на духовния. И в тази наша дигитална епоха се появява още едно лице – информационната анорексия. Тя пък е там, където хората избират да си затварят очите за новини, затварят ума си за чужди думи и истории, които избират да не знаят, за да не се натоварват и да не страдат. Тези хора вярват, че защитата е в отказа от съдържание, в диета от мисли, в страха да не се заразят с чужди истини. Но този глад не лекува – той може да превърне духа в сянка. Всичко истинско се свива, когато спрем да приемаме нови образи, нови въпроси, нови истини. Гладуването на ума е форма на друг вид наказание – заради това, че светът е твърде труден за преглъщане.

И всичко това е под една власт – тази на вездесъщите алгоритми, които ни обещават повече смисъл, но които оставят само празнота. Личният ни свят се превръща в поле за сравнение – в него няма край на съревнованието, на инфлуенсърските паради от животи, които винаги изглеждат по-пълни, цветни, весели. И колкото повече даваме данни на ИИ-алгоритмите, толкова по-добре те уцелват нашите слабости, страхове и желания. И идва следващата диагноза – алгоритмичната депресия. Усещането е същото като онази депресия, която познаваме, само че тук губиш себе си сред цифрови потоци. Тревожността нараства и се проявява като непрекъснато сравняване, като страх, че не си достатъчно добър, че не си навреме, че не си харесван. Човешкото става невидимо в алгоритмичното, а душата тотално престава да бъде източник на смисъл.

С всеки час онлайн, с всяко ново следване, сърцето се отдалечава от себе си. Алгоритмите ни изпращат това, което сами сме избрали и назовали, но често това е само повторение на вътрешна празнота. Нито преяждането, нито гладуването лекуват и попаднали в депресията на алгоритмите, усещаме тихото си отчаяние, сред целия шум на дигиталните мрежи. Влизаме в чувството за изтощение, за непринадлежност, за това, че светът не ни забелязва – просто един профил сред милиони други. И тук лекът не е да изключиш алгоритмите, а да включиш себе си – с пауза, с присъствие и истински контакт.

Средно прекарваме над 6 часа дневно пред екран: дигиталната булимия краде една трета от будността ни и превръща вниманието ни в стока.

Скролваме, поглъщаме, забравяме: 75% от времето ни онлайн преминава в пасивна консумация, но истинският глад за смисъл остава.

Всяка минута пред екрана ни отдалечава от себе си: дигиталната булимия изпива времето, енергията и способността ни да живеем осъзнато.

Още една лична ситуация: последният път, докато бях във фризьорския салон, неусетно си взех телефона – движение, което правя десетки пъти на ден. Палецът ми плъзна по екрана. Не търсех нищо. Погледът ми се впи в заглавия, забързани чужди животи, нови трендове и тревоги. Шумът от сешоарите и разговорите не ме докосваше и точно в този момент осъзнах, че истинският шум е вътре в мен. Усетих се като наркоман в битка за внимание и за още една доза информация. Осъзнах, че тези няколко минути, за които казваме, че „убиваме време“, всъщност действията ни във времето убиват нас. Отдадох енергията си на дигиталната булимия – на инстинкта да „поглъщам“ и „повръщам“ чужди съдържания, губейки връзката с реалността на собственото си дишане, на живите хора и разговорите около мен, на есенното слънце през прозореца. Тази сцена ми стана огледало и се запитах – колко често оставям да ме засмукват черните дупки на информационното пространство, докато истинският живот преминава покрай мен?

Понякога гладуваме за истина, понякога се наяждаме до безчувствие. Дигиталното време ни води и през трите бездни: булимията на съдържанието, анорексията на информацията, депресията на алгоритмите.

До какво водят тези състояния?

До нищо хубаво. Водят ни до загуба на способността да слушаме себе си и другите, да се учим от реалното и живото преживяване. До чувство за вътрешна празнота вместо лично развитие и радост от общуването. До изолация, тревожност и емоционална изтощеност. До загубване. До болести на тялото, ума и душата.

Какво можем да направим?

Първото е дигитален пост: съзнателно да изключваме екраните за определен период. Да оставим пространство за тишина и вътрешна среща. Да изключим нотификациите. Да определим време за онлайн присъствие и да го спазваме. Да разпознаваме кога ИИ-диктува ритъма на времето ни и да си напомняме, че изборът да сме офлайн също е акт на съзнателност. Можем да използваме ИИ, но да не позволяваме той да ни използва.

Не да се изключваме напълно, а да бъдем селективни: да избираме стойностно и „бавно“ съдържание, да четем с внимание. Да бъдем в реалния живот поне толкова, колкото и в дигиталния: най-добрият лек може да е дишане, движение, танц, разходка сред природата.

Да си задаваме правилните въпроси: да мислим самостоятелно и критично, да отделяме време за размисъл.

Да водим истински разговори: да споделяме открито чувствата си, да слушаме другите, да търсим живия контакт.

Дигиталната булимия не е просто свръхконсумация – това е психично разстройство, прикрито в илюзията на един дигитален свят, в който ИИ диктува ритъма и обема на информационния поток. Необходимо е да се учим да разпознаваме кога нашето внимание е пленено не само от хора, реклами и новини, но и от добре обучени изкуствени системи, които виждат в нас ресурс за растеж и печалба.

Дигиталната булимия, като всяка диагноза, е призив за събуждане – защото ако не намерим пауза в този хаос от информация, ще загубим себе си в бъркотията на излишното и повърхностното. Ерата на дигиталните разстройства е война за вниманието, а нашето оръжие е осъзнатият избор и съзнателната дистанция от „черната дупка“ на съдържанието. Връщането към себе си започва не с поредната новина, а с паузата след нея.

Връщам се към онова 11-годишно хлапе – малките пръсти, безкрайното скролване, погледът, втренчен в свят, който обещава всичко, но не дава нито покой, нито мъдрост, нито истински контакт. Последствията за децата ще са много по-болезнени, отколкото си представяме. Те растат в реалност, където вниманието им е разпиляно, мисълта скача от образи към звуци, от видео към чуждо влияние. Няма време за игра, за опознаване на физическия свят. Децата нямат време за скучаене, което е фундаментално за креативността.

Резултатът не е в бъдещето. Резултатът вече е видим - тревожност, труден и почти невъзможен фокус, емоционална изтощеност, загуба на емпатия, неспособност за истинско общуване, несигурност в ценностите, липса на вътрешна увереност. Изкуственият интелект и алгоритмите могат да бъдат чудесен инструмент, ако ги управляваме съзнателно, но могат да се преврънат в опасни господари, когато диктуват навиците и изборите ни. А какво, ако позволяваме това да се случва и с най-малките?

Нашата отговорност като съзнателни възрастни е да върнем децата към живото общуване, към движението, към играта, към природата, към паузата между всички дигитални стимуланти. Не да ги държим в изолация на дигиталната реалност, а да ги научим да казват „стига“, да почиват, да скучаят и да мечтаят. Да бъдем пример, че истинските въпроси и важните отговори не живеят в екрана, а се раждат в тишината, в разговора, в собствената душа. Да им помагаме да изграждат лични „защитни стени“ срещу дигиталния порой – изграждане на осъзнати навици и критично мислене, умно използване на информацията и възможностите, умението да запазват вниманието си свободно.

Това е малкият, но същностен избор, който може да промени посоката за цялото поколение – връзката със себе си и с другите, вместо да ги оставам да бъдат най-ценната стока в битката за внимание.

Помислете: наистина ли ви е все едно в какво ще се превърнат децата ни? Наистина ли не ви е важно, че мозъците им са подложени на хакерски атаки? Наистина ли не осъзнавате какво точно се случва – и то с наше участие?

На мен – не! В това предизвикателство, в което сме всички, можем да научим децата си на най-важния урок: как да бъдат истински присъстващи и свободни насред дигиталната буря, но първото условие е да научим себе си.

Избираме ли да вярваме в готовата, манипулирана картина на живота, или сме готови да видим и приемем суровата действителност, за да открием кои сме всъщност?

През 1999-та година филмът „Матрицата“ ни показа света, в който сме днес – свят, в който хората живеят в илюзия, контролирани от машини, докато мислят, че са свободни. Но пак там, видяхме, че истинската свобода идва чрез осъзнаване, събуждане и избор – с откъсване от удобната, но фалшива реалност и с поемане на отговорност за собствената си истина, колкото и болезнено или трудно да е това.

Днес, извън и вътре във филмовата метафора, реално сме пред този избор: да изберем „синьото хапче“, означава да останем в удобната, илюзорна реалност, да вярваме в това, което ни казват, и да приемем подредената, но фалшива сигурност.

Или „червеното хапче“ - да изберем истината, каквато и да е тя;  да поемем риска да видим реалността без маски, да приемем неудобното знание и да започнем истинско пробуждане и автономност, въпреки че това често носи болка и несигурност.

Изборът е между лъжовен комфорт и смело осъзнаване - едното е отказ от промяна и оставане в чуждия сценарий,

другото - пътят на свободата, себеоткриването и отговорността.

Какво избираш?

П.П. Този текст е от типа „бавни за четене“. Отне ми време да анализирам и осмисля това, което се случва с мен и това, което наблюдавам в дигиталния свят, в който сме. Сега си давам сметка, че – противно на правилата на мрежите („създавай ясно, кратко и точно съдържание“) – аз винаги съм била наобратно. Моите текстове са дълги и бавни, и именно в това намирам смисъл. Не водя война за вашето внимание, а се опитвам да ви събудя за истини, които по-често не искате да чуете. Искам да ви е неудобно. Да ви заболи понякога. Да усетите себе си и живота, който имате. И в крайна сметка - да го живеете. "Колкото повече, толкова повече..." важи за всеки един аспект от живота ни - и за илюзията, и за истината.

Биляна Савова, 4.11.2025