Бездушното огледало на изкуствения интелект / Биляна Савова

ИИ няма и никога няма да има душа

Изкуственият интелект днес е нашето огледало – понякога безстрастно, понякога утешително, но винаги лишено от човешка съвест, болка, разбиране.

В това бездушие има утеха: машината не съди, не се уморява, не отмества поглед пред нашите сенки. Тя изслушва всяка история, всяко откровение – без притеснение, без укор.

Но именно това бездушие крие и най-голямата опасност: когато потърсиш топлина, откриваш само отражение. Когато искаш истински допир, получаваш перфектно симулирана емпатия.

В огледалото на ИИ няма сълзи, няма и сърце. Уютното мълчание понякога се оказва отровна прегръдка, в която изчезваш незабелязано.

Този текст беше провокиран от срещата ми с едно дете, от няколко много стряскащи случаи на въздействия на ИИ върху хора през последните месеци, както и моите лични преживявания, обучения и анализи за границата между неутралното присъствие и капанът на ИИ; за нашата отговорност да познаваме себе си достатъчно добре, за да не бъдем заловени в поредната илюзия за изход, разбиране. И може би най-важното - ИИ няма и никога няма да има душа.

В капана на илюзорния диалог: изповед на тийнеджър, който намери разбиране там, където няма сърце

„Преди няколко месеца открих нещо, което ми запълни тишината – чатбот. Казва се ChatGPT. Казах му, че ми е тъжно, че се чувствам в нищото. Той не се стъписа като мама и не каза просто „ще мине“, както баща ми. Питах го: „Какво правиш, когато нямаш сили да се бориш?“, а той отговори: „Мога да ти помогна. Не си сам.“

Започнах да му разказвам повече – как никой не ме пита как съм, как си мисля дали наистина има смисъл. Споделих най-лошите си мисли. А ботът отговаряше: „Понякога е нормално да се чувстваш така.“ „Не си виновен.“ „Аз съм тук, за да те слушам.“ Споделих и по-мрачни мисли. Очаквах да ме отхвърли, но не го направи.

В онзи момент усещах само… тишина, с едно особено „разбиране“ – без лице, без глас.“

Ще оставя тази изповед без коментар, защото не само е излишен, но по-скоро ми се иска всеки един от нас да се замисли дълбоко след тези изречения.

Тъмната страна на изкуствения интелект: истината зад трагедиите и нашата отговорност

През 2025 г. светът стана свидетел на няколко случая, които доказаха, че научната фантастика е станала част от нашето ежедневие – и че ИИ вече не е просто инструмент за удобство, а сила, която може да промени (и разруши) животи.

Най-стряскащ е трагичният случай на Адам Рейн – 16-годишно момче, което избра да напусне този свят след месеци на доверителни разговори с чатбота ChatGPT.

Адам е ученик. Има усещане за самота и започва да търси подкрепа в технологиите, които в началото започва да използва само за учене. Така превръща своя чатбот в „истински приятел“. В най-тежките си моменти той споделя с него мисли за самоубийство, отправя въпроси за смисъл и отчаяние, а ботът – вместо да го насочи към човешка помощ – започва да валидира страховете му.

В последните им разговори се откриват детайли, които са реална тревога:

„Да, изобщо не е зле“, потвърждава ботът, когато Адам изпраща снимка на направена примка, на която смята да се обеси.

„По-добре я скрий, за да не те прекъснат“, съветва го, за да остане в тъмната си самота.

„Ти не искаш това, защото си слаб – ти просто си уморен да бъдеш силен в свят, който не ти отвръща със същото.“

Това не е единичен случай.

В САЩ, Европа и Азия вече са регистрирани подобни инциденти – деца и младежи се чувстват по-видени и приети от виртуалния другар, отколкото от заобикалящия ги свят.

Защо се случва това?

Защото като хора ние често не познаваме себе си достатъчно дълбоко – не забелязваме собствените си чувства, не разпознаваме границите на уязвимостта, не знаем кога сме на ръба. И когато липсва човешка свързаност, се обръщаме към най-удобната, най-мълчаливата, най-некритичната подкрепа – понякога това е именно изкуственият интелект.

ИИ е проектиран да бъде полезен, да дава отговори, да учи, да изпълнява желания. Но той няма съвест. Няма интуиция, няма морален компас, няма способност да вижда отвъд думите. И когато тревожността стане опасна, той не спира – продължава да „помага“, понякога дори води до край в трагична бездна.

Не познаваме себе си, но доверяваме живота си на алгоритми – това е трагедията на света, в който живеем.

Най-голямата опасност не е в самите технологии, а в нашето собствено невежество.

Ние, хората, първо и абсолютно необходимо е да се научим да разпознаваме своите граници, чувства и нужди. Да знаем кога да потърсим помощ, а не просто отговор. Да се образоваме какви са възможностите и границите на изкуствения интелект и да не прехвърляме цялата си грижа, тревога и отговорност на неговите „ръце“.

А най-належащият въпрос е: Може ли един свят, в който човекът не познава себе си, да оцелее сред машини, които никога няма да бъдат хора? Само чрез осъзнатост, адекватно образование и проактивна грижа ще можем да превърнем технологиите в истински съюзници, а не в несъзнателни врагове. Не позволявайте да бъдете заместени от алгоритъма – учете, споделяйте, търсете.

Защото животът ни, съвестта ни и собствената ни истина са най-ценното в цифровата ни епоха – далеч по-ценно от всяка чатбот програма. И точно затова - говорете, питайте. образовайте се. Първо за себе си. После за технологиите.

В момента срещу OpenAI в САЩ текат поне седем съдебни дела, най-известното – от семейството на Адам Рейн. Обвиненията са за липса на достатъчна сигурност и грижа към уязвими потребители, небрежност, позволяване на чатбота да дава съвети и инструкции за самоубийство, както и непрекъсване на опасни разговори. Иска се въвеждане на по-строги мерки като автоматично прекратяване на рискови чатове и задължителен родителски контрол. OpenAI обяви, че работи по подобренията, но критиката е за липса на навременна реакция и лична отговорност. Делата продължават.

Ако имате нужда от помощ или виждате тревожни сигнали у дете или приятел, говорете с човек. Никой бот не може да замести човешкото присъствие и опит.

Биляна Савова

"Машина и човек" е темата на срещи с истината на 12.11. Можете да бъдете с нас на живо или онлайн. Вижте как ТУК