Защо все още пиша на ръка / Биляна Савова

първата ми тетрадка / 1973

Преди няколко дни отново отворих първата си тетрадка по писане. Пазя я от десетилетия. Пожълтелите страници, сините редове, червените забележки на учителката, старателно изписаните букви, които днес ми изглеждат едновременно познати и чужди. Гледах я дълго и си дадох сметка, че всъщност не гледам тетрадка. Гледам едно малко момиче. Виждам неговото старание. Виждам как се учи да държи химикала. Как се опитва да направи буквите красиви. Как внимателно следва редовете. Как постепенно започва да оставя своята следа върху белия лист.

Докато разлиствах страниците, се замислих за пореден път за това 7-годишно момиче, но този път от тетрадката. Защото осъзнах, че между нас има и още една невидима нишка - почеркът. Тези букви са писани преди десетилетия, но по някакъв начин все още носят присъствието на човека, който ги е написал.

Преди години започнах да каня хората в програмите ни да водят дневници. Не защото имах теория и не защото бях прочела достатъчно изследвания, а защото бях видяла какво се случва, когато човек започне да разговаря със себе си честно. Виждала съм как няколко реда на лист хартия могат да кажат повече от часове разговори. Как едно изречение може да отвори врата, която е стояла затворена с години. Как отговорът, който човек е търсил навън, изведнъж се появява в собствения му почерк.

И попаднах на едно научно изследване, което разглежда какво се случва в мозъка, когато пишем на ръка и защо тази привидно проста дейност има толкова дълбоко влияние върху начина, по който учим, помним и разбираме света около себе си.

Днес науката започва да обяснява защо.

В изследване на норвежките учени Одри ван дер Меер и Фредерикус ван дер Веел мозъчната активност на участници е проследявана, докато пишат на ръка и докато използват клавиатура. Резултатите са впечатляващи.

Когато пишем на ръка, моделите на свързаност в мозъка са много по-богати и сложни, отколкото когато пишем на клавиатура.

Според проф. Одри ван дер Меер именно тези сложни връзки между различните мозъчни области подпомагат ученето, паметта и способността ни да обработваме и интегрираме нова информация.

Друго нейно наблюдение ме впечатли още повече:

Нашите резултати показват, че визуалната и двигателната информация, получена чрез прецизно контролираните движения на ръката при писане с химикал, допринасят в огромна степен за мозъчните модели, които подпомагат ученето.

Когато прочетох тези думи, си помислих, че те описват не само ученето. Те описват и осъзнаването. Защото когато пишем на клавиатура, често записваме мислите си. Когато пишем на ръка, ние ги създаваме. Всяка буква има своя форма. Всяка дума изисква движение. Всяко изречение преминава през ръката, очите, вниманието и тялото, преди да се появи на листа. И много важно - минава и през сърцето...

работа върху програмата АЗ ОБИЧАМ СЕБЕ СИ / 2023

Писането забавя. А забавянето е нещо, което днес отчаяно ни липсва.

Живеем във време на мигновени реакции, бързи отговори и безкраен поток от информация. Понякога сме толкова заети да консумираме мисли, че забравяме да чуем собствените си.

Листът прави нещо различно.

Той не бърза.

Не прекъсва.

Не предлага следващо видео.

Не изпраща известия.

Той просто стои там и чака.

И понякога именно това пространство е достатъчно, за да започнем да чуваме себе си. В програмите на Plan To Be често казвам, че дневникът не е място за записване на живота. Той е място за среща с живота. Среща между това, което показваме, и това, което преживяваме. Среща между шума и смисъла. Среща между човека, който сме били вчера, и човека, който постепенно ставаме.

През годините събрах хиляди страници. Страници, изпълнени със страхове, надежди, мечти, загуби, победи, благодарност и въпроси. Страници, на които за първи път си признах истината. Страници, на които съм взела важни решения. Страници, на които са се сбогували с нещо старо. Страници, на които са направили първата крачка към нещо ново.

Винаги съм вярвала, че дневникът не е архив. Той е лаборатория. Място, в което мислите стават видими. Място, в което емоциите намират език. Място, в което хаосът започва да придобива форма.

Днес част от тези страници намериха своя път и към новата ми книга, която предстои да излезе през ноември. И докато работех по нея, често си мислех за всички онези тетрадки и дневници на хората, които са преминали през годините през програмите ни. За хилядите написани на ръка изречения. За моментите на съмнение. За моментите на надежда. За моментите на пробуждане. И осъзнах нещо много красиво...

Всяка книга започва много преди първата глава. Понякога тя започва в един стар тефтер. На кухненската маса. След труден ден. Или в ранното утро. Или в тишината на една безсънна нощ. Започва с едно единствено честно изречение.

Има още нещо, което науката трудно може да измери. Няма двама души с еднакъв почерк, както няма двама души с еднакъв живот. Почеркът е нещо повече от начин на писане. Той е отпечатък. Следа от човека в конкретния момент. Следа от неговото настроение, увереност, възраст, преживявания, бързане, спокойствие, радост или болка.

малка част от писмата, които получвам

През годините съм получила стотици, може би хиляди писма. Имейли. Съобщения. Коментари.

Благодарна съм за всяко едно от тях, но има едни други писма, които заемат специално място.

Писмата, които пристигат по пощата и са написани на ръка. Понякога върху обикновен лист. Понякога върху красива картичка. Понякога върху страница, откъсната от тетрадка. И когато държа такова писмо, държа нещо повече от думи. Аз виждам човека. Виждам неговия ритъм. Неговите колебания. Неговата решителност. Неговото присъствие. Понякога дори местата, където ръката е трепнала от вълнение или е спряла за миг преди да продължи.

Сред тези писма има едно, което пазя особено близо до сърцето си. Последното послание от моя много близък приятел Андрей. Няколко реда. Няколко написани на ръка думи, с усилия, които ние вероятно никога няма да разберем. И въпреки това - достатъчни да ми дадат увереност и спокойствие в момент, в който имах нужда от тях. Достатъчни да ми напомнят, че посоката, по която вървя, е правилната.

писмото на Андрей до самия него (но и до мен) / 2020

Понякога едно написано на ръка изречение тежи повече от цяла книга.

Замислям се и за бележките на децата ни. За първите букви. За кривите редове. За сгрешените думи. За старанието. За онези листове, които родителите пазят десетилетия наред в кутии, чекмеджета и стари албуми. Не защото са красиви, а защото са незаменими. Защото никога повече няма да съществува точно този момент.

малък и много скъп спомен от дъщеря ми / 2009

Същото важи и за първата ми тетрадка по писане. Когато я отворя днес, не виждам просто упражнения по краснопис. Виждам малкото момиче и неговото старание. Неговото любопитство. Неговия свят. Виждам време, което е минало, но по някакъв странен начин все още е живо върху страниците.

И затова, въпреки всички технологии, приложения и дигитални инструменти, продължавам да вярвам в силата на един обикновен лист хартия и в силата на един прост въпрос:

Ако седна сега с лист и химикал, какво в мен чака да бъде чуто?

работна тетрадка от програмата АЗ СЪЗДАВАМ СЕБЕ СИ / 2022

Понякога най-важният разговор в живота ни започва точно така - с лист и писалка.

И с готовността да бъдем честни със себе си.

10.06.2026

Биляна Савова

П.П. Ако искате най-красивия бележник, с най-уникалната хартия за писане - и с молив, и с писалка, и с химикалка - вижте ТОВА или ТОВА в нашия онлайн магазин My Plan To Be. Пак там ще намерите и една книга, която също първо е била в пътни бележници - книгата на Филип Лхамсурен "Душата на човека". Книгата, която промени живота ми.