Животът не ти дължи нищо / Биляна Савова

Имам диагноза, която можеше да се превърне в самоличност. Имам операции, след които можех да започна да разказвам живота си като история за оцеляване. Имам загуба на зрение, моменти, в които тялото ми отказваше да прави неща, които дотогава приемах за даденост, срещи със смъртта, раздели, страхове, грешки, хора, които съм загубила, избори, които днес бих направила по друг начин. Имам достатъчно материал, за да изградя цяла самоличност от онова, което ми се е случило. И точно това отказвам да направя.

През годините разбрах нещо, което не е особено удобно. Случилото се с нас има огромна сила, но ние често му даваме още по-голяма. Даваме му правото не само да бъде част от биографията ни, а да се превърне в определение за това кои сме. „Имам диагноза“ става „аз съм болна“. „Той си тръгна“ става „аз съм изоставена“. „Не успях“ става „аз съм провал“. „Страх ме е“ става „аз съм слаба“. „Нараниха ме“ става „не мога да вярвам на никого“. Едно събитие се превръща в идентичност, а после започваме да живеем така, че непрекъснато да доказваме собственото си определение.

И тук започва един от най-трудните въпроси, които човек може да си зададе: Ами ако проблемът вече не е само в онова, което ми се е случило? Ами ако проблемът е и в онова, което продължавам да правя с него?

Знам, че този въпрос може да ядоса. Особено човек, който действително е преживял загуба, болест, предателство, насилие или несправедливост. Не всичко, което ни се случва, е наш избор. Не всичко сме предизвикали. Не всичко сме заслужили. И има преживявания, които оставят реални рани и изискват време, грижа, подкрепа, понякога професионална помощ. Но има огромна разлика между две думи, които много често объркваме: вина и отговорност. Вината пита кой причини това. Отговорността пита какво мога да направя аз оттук нататък.

Ако има една идея, която е променяла живота ми отново и отново, тя е тази: отговорността не е признание за вина. Отговорността е връщане на силата.

Има хора, които никога не съм срещала, но които са участвали в живота ми толкова истински, колкото хора, с които съм седяла на една маса. Виктор Франкъл, Карл Густав Юнг и Брене Браун са сред тях. Те са сред хората, от които съм получила най-много и от които съм научила най-много за човека, за себе си, за смисъла, за Сянката, за страха, за срама, за уязвимостта, за отговорността и свободата. Чела съм ги в различни периоди от живота си и по различни причини, връщала съм се към тях след години и съм откривала в същите думи нещо, което преди не съм била способна да видя.

Тримата говорят на различни езици, от различно време и от различни територии на човешкото познание, но аз чувам в тях един общ въпрос: Какво правиш с живота, когато той откаже да бъде такъв, какъвто си го планирал? Защото ще откаже...

Ние влагаме невероятно количество енергия в опита да си осигурим живот, в който лошото няма да се случи. Грижим се за тялото, за да не се разболеем, работим, за да имаме сигурност, опитваме се да бъдем добри партньори, за да не бъдем напуснати, възпитаваме децата си с надеждата да ги предпазим от болка, спестяваме, планираме, предвиждаме, контролираме. И няма нищо лошо в това. Проблемът започва, когато превърнем контрола в условие за спокойствие, когато някъде дълбоко в себе си сключим сделка с живота: аз ще правя всичко правилно, а ти няма да ме нараняваш.

Само че животът никога не е подписвал този договор.

Ще има болест. Ще има загуба. Ще има хора, които няма да ни изберат. Ще има проекти, в които ще вложим сърцето си и които няма да се случат. Ще има тела, които ще се променят, родители, които ще остареят, деца, които ще пораснат и ще тръгнат в посоки, които не сме предвидили. Ще има любов, която няма да можем да задържим. И ще има смърт.

Не го казвам песимистично. Тъкмо обратното.

Животът става много по-жив, когато престанем да изискваме от него гаранция, преди да си позволим да го живеем.

Вероятно точно затова Виктор Франкъл е един от хората, към които съм се връщала толкова много. Не защото предлага утеха, а защото предлага отговорност. В неговото разбиране страданието не е красиво само по себе си. Не всяка болка трябва да бъде превърната в „урок“. Не е необходимо да обявяваме всяка трагедия за подарък и да убеждаваме себе си, че всичко се случва с причина. Има страдание, което, ако можем, трябва да прекратим.

Но има и реалности, които не можем да отменим. И тогава въпросът се променя. Не „Защо животът направи това с мен?“, а „След като това вече е част от моята реалност, какво ще направя аз с него?“

Знам разликата между тези два въпроса. Имало е време, в което съм можела безкрайно да питам защо точно моето тяло, защо тази диагноза, защо тази операция, защо точно сега, защо отново. Не намерих свобода в нито едно „защо“. Намерих я, когато въпросът стана: „Добре. Това е тук. А аз какво ще направя сега?“ Не веднъж. Хиляди пъти.

Понякога изборът е огромен и променя посоката на живота. Понякога е смешно малък, да стана от леглото, да направя още една крачка, да поискам помощ, да кажа истината, да започна отново. Свободата рядко изглежда толкова величествено, колкото си я представяме. Понякога е само следващото решение.

Само че тук идва Юнг и прави нещата по-неудобни. Защото е сравнително лесно да кажем „ще продължа“. Много по-трудно е да попитаме: „Какво от себе си отказвам да видя?“

Ние обичаме светлите си качества. Щедростта, смелостта, любовта, състраданието, доброто. Но какво правим с ревността? С нуждата да бъдем харесвани? С желанието да контролираме? С гнева? Със завистта? С желанието да нараним човека, който ни е наранил? С онова малко, неприятно удовлетворение, когато някой, на когото сме завиждали, се провали? Със страха, който прикриваме зад сила? Със слабостта, която маскираме като независимост?

Юнг нарича тази територия Сянката. Аз я разбирам като всичко онова в себе си, което не се вписва в историята, която обичам да разказвам за това коя съм. И точно там започва истинското себепознание. Не когато открия колко светлина има в мен, а когато мога да погледна и онова, което не ми харесва, без да побягна. Защото непризнатото не изчезва. То започва да управлява.

И понякога човекът, който ни дразни най-много, ситуацията, която непрекъснато се повтаря, връзката, в която отново играем същата роля, не са наказание от живота. Понякога са огледало. И вместо „Защо пак ми се случва това?“ много по-интересният въпрос е: „Какво не виждам?“

И ето и третият глас, който много ми е дал, Брене Браун. Защото дълго време и аз съм вярвала в една много популярна версия на силата. Силният човек се справя. Не се разпада. Не натоварва другите. Става. Продължава. Не се оплаква. И ако го боли, стиска зъби. Само че това невинаги е сила. Понякога е великолепно тренирана броня.

Можеш да изглеждаш изключително силен и всъщност да организираш целия си живот около страха някой да не разбере колко си уязвим. Работата на Брене Браун върху уязвимостта, срама и смелостта ми помогна да разбера една привидно проста истина: уязвимостта не е обратното на силата.

Да кажеш „страх ме е“ не те прави слаб. Да кажеш „имам нужда от помощ“ не те прави неспособен. Да признаеш „сгреших“ не унищожава стойността ти. Да обичаш, знаейки, че можеш да загубиш, не е наивност. Това е цената на истинското участие в живота.

Защото има само един сигурен начин никога да не бъдеш отхвърлен, никога да не поискаш. Един сигурен начин никога да не загубиш любов, никога да не обичаш. Един сигурен начин никога да не се провалиш, никога да не започнеш.

Можеш да построиш живот, който великолепно те пази от болката. Само че много често стените, които не позволяват на болката да влезе, не позволяват и на живота.

И може би точно тук се е променило най-много собственото ми разбиране за устойчивостта. Преди можех да я разбирам като способност да издържа. Днес не искам да стана недосегаема. Не искам да съм толкова силна, че нищо да не ме разклаща. Не искам да обичам по-малко, за да ме боли по-малко. Не искам да очаквам по-малко, да мечтая по-предпазливо и да живея на половин сила, само защото така евентуалната загуба ще бъде по-поносима.

Искам животът да може да ме докосва, а това означава да може и да ме наранява.

Разликата е, че вече не вярвам, че всяка болка означава, че нещо с мен е повредено.

Може би точно тук Франкъл, Юнг и Браун се срещат най-силно за мен. Франкъл ми напомня да търся смисъла и избора, който все още имам. Юнг ме пита дали виждам цялата себе си, или само онази част, която ми е удобно да виждам. Браун ме пита дали мога да бъда достатъчно смела, за да бъда видима без бронята. И тримата по различен начин ме връщат към едно и също: не бягай от реалността.

Това не означава непременно да харесвам реалността, но означава да бъда готова да видя какво носи тя със себе си. Аз например вярвам, че една диагноза може да бъде своеобразен подарък. Не защото болестта е нещо, което бихме си пожелали, не защото болката трябва да бъде възхвалявана, а защото понякога точно тя прекъсва начина, по който сме живели дотогава, разклаща представите ни за важно и маловажно, принуждава ни да спрем и ни задава въпроси, които вероятно никога не бихме си задали доброволно. Моята диагноза ми е отнела много, но ми е дала и много, и ако днес можех магически да изтрия случилото се, без да изгубя човека, в когото съм се превърнала благодарение и на него, не съм сигурна, че бих го направила. Същото не бих поискала от никого другиго, защото не всяка болка трябва да бъде наречена подарък, не всяка загуба трябва веднага да бъде превърната в урок и не дължим благодарност на хората, които са ни наранили. Но можем да си позволим един по-труден въпрос: какво се е родило в мен именно защото това се е случило? За мен приемането започва там, където преставам да изразходвам живота си в спор с факта, че нещо вече е станало, и започвам да откривам какво мога да създам от него. И най-вече, без да превръщам случилото се в свое име.

Аз не съм диагнозата си. Не съм операциите си. Не съм страховете си. Не съм загубите си. Не съм грешките си. Не съм и успехите си. Всички те са част от историята ми, но не са нейният автор.

И тук темата за мен става съвсем лична, защото години наред казвам: АЗ СЪМ създателят на собствената си съдба.

Това изречение може да бъде разбрано много погрешно. Не вярвам, че създаваме всичко, което ни се случва. Не съм създала всяка болест, всяка загуба, всяко решение на друг човек, всяка случайност и всяка буря, през която съм минала. Да вярвам в това би означавало да объркам отговорността с всемогъществото. Но вярвам в нещо друго. В пространството между случилото се и онова, което ще направя с него. Понякога това пространство е огромно. Понякога е едва колкото един дъх. Но го има. И там живее свободата.

Не мога да избера дали някога отново ще ме боли. Не мога да избера дали ще загубя. Не мога да избера дали някой ще си тръгне. Не мога да избера колко време имам. Но мога отново и отново да участвам в отговора на въпроса: Коя ще бъда аз в това?

Може би това е най-радикалната форма на свобода, която притежаваме. Не да станем хора, които животът не може да счупи, а хора, които не предоставят на счупването правото да реши кои ще бъдат след него.

Затова днес бих добавила едно уточнение към изречението, което ме е водило толкова години: Аз съм създателят. Не на всичко, което ми се случва, а на онова, което създавам от него.

И може би след всичко това идва още един въпрос: ако не съм само онова, което ми се е случило, ако миналото ми не е присъда, а животът пред мен все още съдържа пространство за избор, тогава накъде искам да тръгна оттук?

Точно от този въпрос се роди и най-новата програма ПОСОКАТА. Не като опит да намерим поредния правилен отговор за живота си, а като осем часа, в които да спрем достатъчно дълго, за да видим къде сме, какво вече не искаме да носим със себе си и кое е онова, към което действително искаме да вървим.

Защото понякога не можем да изберем откъде започваме, но можем да изберем накъде продължаваме.

Повече за ПОСОКАТА: https://www.plantobe.net/posoka-new8

Този текст се роди след срещата ми с една публикация в Science & Soul, която събра на едно място трима от хората, дали ми толкова много през годините - Виктор Франкъл, Карл Густав Юнг и Брене Браун, и ме провокира отново да погледна към въпрос, който вероятно никога няма окончателен отговор: колко от живота си можем да изберем и какво правим с онова, което не сме избрали.

15.09.26, Биляна