Понякога много си се дразня, че съм станала цинична. То ясно, че е от житейски опит, ама цинизмът ти натиска естественото въодушевление и от това ставаш по-стар. И не ми върши работа за професията - журналистиката иска любопитство, писането иска естествено учудване и възторг, а цинизмът им се подиграва...
Ей с тая нагласа участвах в едно осемчасово предизвикателство. Покани ме приятелка, която го организира. Биляна се казва - красива, впечатляваща, различна... Преди време й се наслучиха разни житейски прескочи-кобили и не знам как го направи това момиче, ама за малко изчезна, събра си разпилените парченца и се върна като някакъв слънчев булдозер! Такъв, дето може да премаже и най-якото пропадане в духовни бездни и да го върне към светлината. Тя си знае какво й е било, тя си знае какво й е струвало. Направи след това куп велики неща - помага на хора с неврологични проблеми, дерзае, стана истински духовен водач. От преди ден знам, че вече е и духовен учител. Непретенциозен, отдаден, без гръмки фрази и умозаключения. Раздаващ се във всяка минута, сто процента.
Та Биляна сега организира нещо, на което и аз не знам какво име най-добре му приляга. Казва се 8for8 и се случва в един ден, работен, делничен, по средата на седмицата, за осем часа, с осем човека. Може би мога да го нарека бягство от това навън, ама не е съвсем точно, защото е спокойно и уверено вървене към себе си. Мога да го нарека ритрийт, ама и това не е точно, защото в него няма онази елитарност на подобни събития, в които някакви хора с пари и празни животи ходят да си мислят, че се въздигат духовно.
По-скоро бих казала лекуване на самия сабе си. Бих казала среща с най-твоето си - тялото, душата, мислите, страховете , мечтите, надеждите, думите ти. Няма как да ви го опиша такова, каквото е, защото то се случва на всеки, съвсем индивидуално. В пълно мълчание и без среща с поглед с никого, освен с теб самия. Без телефони за цялото това време. Без никаква връзка със света.
На земята, бос, с топлината на въздуха, с вода и билков чай. 8for8 не е нещо, което може да се преразкаже. Мога само да си опиша част от собствения път там. Видях се. Потвърдих си, че се познавам и се познавам вече добре. Че се приемам и обичам. Чух се лично. Беше ми уютно. Срещнах си някои болни душевни кътчета, срещнах си и някои мили на живота ми хора. Прибрах някои неща и ги изпратих, където им е мястото. Други отворих, че нещо отдавна ги бях качила най-високо и най-навътре в душевния ми гардероб. Другото... не може да се преразкаже.
Вечерта, някъде към 18.30, когато вече бях в метрото на път за вкъщи, се усетих по-бавна. Няколко сантиметра над земята. С Мелоди Гардо и Стейси Кент в ушите и повече простор в главата, в сърцето, в стомаха. Стори ми се, че с Биляна някак правим едно и също, макар и по различен начин и с различни средства. Аз говоря много. Така разказвам истории и с думите си правя мост към света на другите. Биляна няма нужда от думи. Нейните мостове се градят директно в душите на всеки, защото всеки си ражда сам своята история. Така че Биляна е много по-високо от мен - тя те кара неусетно сам да разказваш, при това пред най-добрата си публика - ти самият. Този разказ ми беше неистово необходим. Благодаря на Биляна, че го случи за мен!
И да, Биляна, искам да дойда и на пет и на десетдневна лична среща с мен самата, в която ти да ме водиш! Безкрайно съм си интересна! Благодаря!