След участието ми в еднодневната програма 8for8, единствената ми мисъл беше как да се добера до десетдневната програма Plan To Be / План Да Бъда. Знаех и бях 100% убедена, че това е следващото ниво, и аз го исках повече от всичко. За щастие, имах и огромната подкрепа на човека до мен. Той просто ми каза: ”Направи го! Aз ще се справя с всичко тук!”
И се започна…
Tърся – няма места. Освобождава се място – нямам смелост да се запиша... Докато един ден просто се включих в листата с резерви. С огромната надежда да съм в края на списъка и в същото време - с огромната надежда да съм в началото му. Шизофренично, нали? Но тогава така го чувствах: изцяло готова да се гмурна в пътешествието Plan To Be и същевременно изобщо неподготвена да оставя моя свят, БЕЗ МЕН в него!
Чакането не беше дълго. Получих имейл няколко седмици преди началото на сесията през септември 2021. И тогава дойде истинският сблъсък в мен:
Да! Супер. Ето го моя момент!... Да, тръгвам, готова съм, ще се справя!... Те, отвън, и те ще се справят! .
..О не, не съм убедена, че сега е моментът. Десет дни??? Не съм готова! Как без децата? Без да ги чуя, видя.. Как са облечени? Дали са яли? Ами, ако се разболеят??? Ооо не, не и не!
Няколко нощи терзания и отговорих на имейла: „Бла, бла, бла, не съм готова, не е сега моментът, дрън, дрън. Ще направя още една сесия 8for8 и тогава, евентуално на пролет или като пораснат децата... ще направя програмата : ))))“
Да, но не…
Успокоих се за малко, че видиш ли, измъкнах се някак от капана да яхнеш предизвикателството, изваждащо те изцяло от зоната на комфорт. И веднагически се записах за следващата свободна дата на 8for8, като си казах: „Един ден. Ето това е за теб! Вече разбра, че можеш да го направиш, почуства се прекрасно, стига ти! Онова там е висш пилотаж. Не казвам, че не можеш... ама сега не е моментът. Ще го направиш някой ден...“
И така спокойно си заживях още няколко седмици, докато в един прекрасен ден, гледайки запис на епизода на “Аз Съм...” с д-р Иво Петров, чух Биляна да обявява едно свободно място за петдневната програма. Само след две седмици.
И пак се започна...
Дали да пиша... ама то е на запис? Най-вероятно мястото вече е заето. Ама ако не е? И не мога пак да се откажа, какво ще си помислят за мен... Не. Пишеш и рискуваш, или спраш с терзанията...
Писах. Да, свободно е. Да, ще се запиша.
И ми се сви топка в корема. Как ще оставя работата, децата, дома, всички близки без никаква комуникация с тях? Как ще стоя почти седем денонощия, без да знам какво се случва и дали всичко е наред? Как ще бъда постоянно нащрек, че по спешния телефон ще ме потърсят за нещо сериозно? Как... защо... дали...
И заживах с тази тревога - сякаш няма да отида някъде за да се почуствам уникално добре, за да си почина и да преоткрия нови неща в себе си, а ще отида някъде за да се случи нещо лошо... Така подготвих всичко и всички за своето заминаване. Освен себе си.
В деня преди да замина се запознах по телефона с една от участничките и се уговорихме да пътуваме с моята кола на следващия ден, което само по себе си утежни отговорността ми. Вече нямаше как да се откажа дори в последния момент, а ми се искаше и то много, на няколко пъти… Сутринта станах рано, изобщо не бях мигнала, със свито гърло и сълзи на очите сякаш отивам някъде, от където няма връщане и повече не ще видя семейството си. Заявих на мъжа ми, че искам да се откажа, разплаках се и реших, че ще закарам другата участничка, защото съм поела ангажимент, но... после се връщам. Той беше категоричен, че ако го направя, няма да ме пусне вкъщи.
Валеше много. Гадно време. Помагаше да се скапя още. Срещнахме се с другата жена и тръгнахме. Тя - спокойна и щастлива, че отива на прекрасно място и ще се наслаждава на всичко, а аз - точно обратното. Вътрешно исках да се чуствам като нея и не спирах да говоря от притеснение.
Пристигнахме. Прекрасно място. Настаних се, седнах в стаята си и загледах морето. Поех дълбоко въздух и реших, че няма да се връщам у дома в близките пет дни.
И това беше най-доброто ми решение от години насам!
И всичко започна малко по малко да се нарежда като голям разпръснат пъзел.
Всяка минута, всеки час, сутрин, вечер…
Прераждах се във всеки един момент.
Запознах се с един забравен от мен човек, но най-важният в живота ми – със себе си!
Уникално съжителство.
Уникална връзка.
Уникално изживяване.
Съвършено пътешествие.
Безгранично щастие.
Всичко друго, което бих искала да напиша, ще омаловажи цялото изживяване Plan to Be. Отидох. Преродих се. И се върнах тази, която винаги съм била и винаги съм търсила! Ако някой в този момент припознае себе си в написаното, бих искала да му изкрещя, за да съм сигурна, че ще ме чуе: Просто го направи!