Изминаха две седмици след живота и преживяванията ми в програмата Plan to Be.
Не съм там - в тишината, грижите, топлите думи, ритъма, знанието, но ги нося в себе си. Живи са. Живеят в мен.
Винаги съм обичала да съм сама някъде - на разходка или плаж, не ми пречи. В Plan to Be усетих, че това е бил верният път да се свържеш със себе си, без да чакаш друг да ти поднесе изживявания. Можеш и сам.
Отдавана исках да участвам в програмата. Но не знаех, как точно ще изчезна... ами детето ми? Но предполагах, че ще е нещо УАУ, точно от което се нуждая. Нещо лудо и щуро. Еми направих го и се кефя адски много!
Не ми е беше трудно, сякаш съм чакала това “лечение“ за себе си. За първи път се почувствах на мястото си и то сред хора, които не познавах. Какво значи това ли? Чувствах се себе си. Харесваше ми всичко там - тялото ми се чувстваше перфектно с вкусната лека храна, с уникалните масажи, с йогата. Бях като влюбена в Калина, не я изпусках от поглед.
За 10 дни получих спокойствие и увереност, че някак всичко е наред. Такова, каквото е сега. Усещам как изгоних драмата от ежедневието си, а аз наистина много драматизирах, анализирах, измъчвах се. И нищо не предприемах. Сега най-накрая получих знание за самата мен. Свързах се със себе си и изгоних страховете.
Умът ми препускаше в мисли, но по-бавно, по-ясно, с всеки дъх разкривах дупките, които сама бях изкопала. Истински кратери – никой не ме обича истински, не съм важна за никой, чувствам се самотна, защо не съм щастлива, кога ще ми се обади еди си кой…
В Plan to Be си припомних, че аз се обичам. Усетих го по време на медитациите - груповата енергия там беше толкова силна, че без да говорим се усещаше подкрепата от всички. Днес още нося това усещане, вървя изправена, чувам думите в главата си и вярвам, че дълго ще е така.
След като се върнах в реалния свят вече нямам апетит за боклучави храни или по-скоро - нямам нужда да се храня, за да запълня празнина. Преди го правех като лесно и бързо удоволствие, от скука или просто недоволство от друго. Сега се храня когато съм гладна за храна, не за емоции.
Продължавам да ставам рано, да правя йога, да дишам. Пътят е криволичещ и неясен, но аз знам, че всичко е тук, в мен и имам желание за обучение, да работя върху успокояването на ума си, върху това да не контролирам хората около себе си...
Благодаря на Биляна, за всичко което споделя и учи, ако не беше тя никога нямаше да отида на това място. Искам да участвам в още групи и проекти. Да съм част от вас, които се грижите за нас!
Обич!
Ивелина Хинева