ПИСМО от ОТВЪД / Биляна Савова след последното издание на I AM ME

фотография Диляна Флорентин

Мили хора,

за мен е чест и привилегия да бъда с вас по този неповторим начин – в споделения свят, който градим заедно. Благодаря ви за всичко, което правим, и затова, че разбирате моя смисъл, което пък вярвам, докосва вашия.

Създавам всеки ден. Аз съм просто чирак на силата, която създава, и затова по-вярно е да кажа съ-зид-авам. Защото в съзиданието има градеж. Градя тухла по тухла зид, къща, дом. Всеки ден. И не ограждам, а извисявам, издигам. И слагам много врати и големи прозорци.

Как се случва и откъде идва? Кой ми помага да съзидавам всичко това? Такива въпроси стигнаха снощи до мен и сега ще се опитам да отговоря.

И аз се чудя понякога. Обикновеният ми човешки ум не може да проумее всичко, което ми се случва, но друго е важното за мен вече. Умът ми е ценен. Много ми е ценен, защото почти го бях загубила. Но вече е разбрал – не всичко му е дадено да разбира.

Събудих се тази сутрин след 10 часа дълбок сън и се усмихнах. Имах чувството, че някой беше бдял цяла нощ над мен. Събудих се от птиците и като новороден човек. Нямах никаква нова идея в главата си, което рядко се случва, но много ми се прииска да споделя мислите си с вас. Не го правя често, но когато реша, е само защото имам побутване отвътре и защото смятам, че има смисъл.

ОТВЪД...

За мен темата ОТВЪД е колкото близка, толкова и далечна. Далечна, защото случващото се в мен много често е трудно да бъде обяснено с разбираеми думи и логика. Но пак една сутрин, в ритуално омагьосващо и все още тъмно утро, се появи думата ОТВЪД, която ме подканяше да отида от другата страна – отвъд границите, които вече бях прекосявала, но ме призоваваше да го направя по различен начин.

В мен всичко започна отдавна и не с побутванията, които сега усещам и които днес бих определила като предизвикателни, но деликатни, а с огромен катаклизъм. Вселенски катаклизъм в моята миниатюрна, но безкрайна вътрешна и външна вселена. Разтърсена бях отвсякъде. И ме болеше неистово, и усещах как всичко ми се изплъзва, а аз продължавах да стискам невярваща, и видях как тялото ми се разбива на парчета, и как губя нещата, към които съм се стремяла, и най-страшното – пред собствените си очи губех живота си. Осъзнах, че границите, които си бях изградила тогава, не бяха нищо друго освен затвор, в който душата ми истински страдаше. Не знам дали умира душата в привидно живо тяло, но моята беше на ръба. Но се оказа жилава, каквато днес мисля, че е всяка една душа.

Има едно цвете, което се нарича родопски силивряк – цветето на Орфей, и то може да възкръсва. Дори изсъхнало, мъртво на пръв поглед, докоснато от чиста вода, то се събужда и оживява. Легендата за Орфей казва, че цветето се е родило от неговите сълзи, втечнили се и разтворили в себе си любов. Друга пък разказва, че това цвете се е родило от капка орфеева кръв. Моето цвете е такова и съдържа двете съставки – и сълзи, и кръв. И не, не е легенда, а истинска история. Моето цвете беше анабиозен хербарий.

Орфей, макар и да са оскъдни фактите за неговия живот и всичко да идва от легендите, е онзи, който дава изключителен призив към човеците – да се събудят и да следват душата си, дори и да се налага да влязат в подземното царство. И още – да не се обръщат назад, ако искат да намерят своята Евридика и да се освободят от страховете си. Защото тя, Евридика, не е просто някаква любима жена с красиво име, а е символ и то на най-ценното, което имаме – душата си. А за да е жива, тя иска само едно – любов и свобода.

Божествените енергии, за които толкова много се говори днес (случайно или не), аз наричам сили. Просто защото те, енергиите, са точно това – сили. И тези сили докосват всеки, без изключение, но какво правим с тях е наш избор. Единият начин е, казва Ваклуш, ако получиш посланието и останеш пасивен, а другият е „когато активизираме духовността си и извеждаме душата си да ни води в съприкосновение“*. Съприкосновение със силите...

фотография Тихомир Рачев

Какво можем? Можем ли да сме активни, или ще стоим и ще чакаме?

Много можем. Можем много. Истината е, че го можем това можене. И ви го казвам не защото съм много силна или волева, и защото съм успяла да върна живеца си, а защото точно онези моменти, в които съм била най-слаба, зависима и уязвима, съм запазила в специалната ми кутия със скъпоценности и сега ми нашепват – постоянно, тихо и напоително: „казвай го и не спирай: наистина всеки може“.

Можем, точно защото сме обикновените човеци, които без да съзнават притежават всичко. Целият инструментариум на алхимичната лаборатория е вътре в нас. Така сме създадени. И не е нужно да се стремим към онова неясно „божествено“, което често дори не знаем къде е, а да погледнем с очите на ума си леко надолу и малко вляво, за да усетим, че искрата на живеца е там. И природата ѝ е да е божествена. Може и да не гори силно, може и да не свети ярко, но е там.

Хербализираната ми душа беше там, влязла в състояние на анабиоза, за да се предпази – от шум, от системи, от боклуци, от удобства и удоволствия, от всичко, което смятах за изключително важно. Просто стоеше и чакаше търпеливо моето пробуждане. И сега се питам: а ако не се беше събудила тогава, какво щеше да е? Щеше да е друго. Може би сега щеше да се събуждаш, или пък тялото ми вероятно щеше да е толкова мъртво (дори и живо), че душата ми просто чака освобождаването си. И нямаше да чака дълго...

Създаването на ОТВЪД ми показа много и все важни неща. Показа ми в огледалото си на безкрайността точно какво съм и къде съм. Показа ми безпристрастно и болезнено неща, които си мислех (пак този ум), че вече не съм. Показа ми път, който е точно каквото е един земен такъв и е и точно това, което не е. Показа ми, че мога... Да, знам, че мога и то отдавна, но има и моменти, в които (умът ми) се съмнява. Това наричам аз чарът на ОТВЪД — да ти покаже всичко: и неограничеността, и ограничеността; и всички възможности, преплетени в дуалното огледало.

Но това, което най-много ми хареса, е, че ми показа недвусмислено, не за първи път, но много категорично, какво не мога: не мога да бъда това, което не съм.

Не мога да бъда очарователна за всички; не мога да бъда това, което някой някъде очаква от мен; не мога да бъда тълпата; не мога да бъда любимата, която забравя себе си, за да доказва любовта си; не мога да бъда майката, която „отделя от залъка си“ цял живот, за да се грижи за децата си; не мога да живея в модел, който щеше да ме убие; не мога да бъда жена на 57, а да искам кожата ми да е като на 20; не мога да запазя автентичността си, ако искам да се вписвам в популярното; не мога да не бъда...

фотография Калин Руйчев

И днес искам истински, повече от всичко, да бъда точно това — влизаща смело в подземното царство, гребяща вода от изворите, за да имам с какво да поръсвам всеки ден цветето, което отглеждам в себе си.

И така, вчера точно тази вода поръси още затихнали в анабиоза души. Аз бях само този, който донесе водата от подземното царство. Нищо повече. Слизайки там и взимайки за себе си вода, получих много. А на мен не ми трябва повече от капка на ден и затова я споделям с вас. И даже си мисля, че не е нужно всеки да влиза в тъмните подземия. Достатъчно е да знае за тях. А знае ли за тях, дори и да му се наложи (или отдаде привилегията) да влезе, то ще е без този сковаващ страх, който парализира. Единственото правило е да преминаваш през тях е да не спираш да се движиш. Парализираш ли се, то си готов да те засмучат и излизане няма. Няма движение, няма живот. Това е. Иначе не е страшно.

Но ние сме човеци. Просто сме човеци, носещи искрата (Божествената) в себе си. И стоим на тази въртяща се планета, не отиваме никъде, а можем... Толкова сме се отдалечили от природата си, че сме на път да се превърнем и в по-неуспешен проект дори от този с динозаврите и много скоро Вселената може пак да пусне обявата си: „Търся форми на живот, които да се заселят на сушата, но да са отговорни и да не ми губят времето.“**

Отговор-ни! Това е ключът. Динозаврите са били доста грандиозна вселенска идея, но те не са притежавали това, което имаме ние — възможност да бъдем отговорни; възможност да избираме; възможност просто да бъдем. Но какъв ще бъде отговорът ни — зависи само от нас. Не, не от нас, защото „нас“ си е чисто размиване на отговорността, а зависи от всеки един човек. Лично и индивидуално.

И ще се върна на Орфей отново, защо казват, че негови са думите „Познай себе си и ще познаеш Вселената и Боговете.“ И на храма в Делфи са изписани. Който и да ги е казал, едно е вярно — няма друг път. Може много да ни се иска да е по-достъпно, по-бързо и по-лесно, но не е. Няма друг път.

Много често ме питат: От къде да започна?

Ето един примерен план:

Поглеждаш се в огледалото и започваш да приемаш: бръчките на майка ти; кривият нос на баща ти; тялото, което е твое, но е извън днешните стандарти за изваяно и красиво; коса, кожа, зъби, които колкото и да мажеш, не са като на инфлуенсъра, който всеки ден мята блестящите си коси и неизменно показва неестествено белите си зъби на различен екзотичен остров (наистина се чудя: как пък успяват да са все блестящи и не им ли влияе часовата разлика... тежък труд е това!). Първо спираш да ги следиш тези, защото не е това твоят живот, а избрани и специално подредени красиви фрагменти от нечий друг и продължаваш — поглеждаш и в гардероба си, и в шкафовете, и в чекмеджетата и откриваш, че си се затрупал с мимолетни модерни щастия, които отдавна си забравил. Старателно и с внимание събираш ненужното и му даваш възможност за нов живот. После поглеждаш в чинията си и виждаш храна, за която никога не си се замислял каква е, от къде идва, как и изобщо храни ли тялото ти. После поглеждаш вътре в себе си и установяваш, че и там е същото. Каквото вън, това и вътре — отколешен закон. И започваш, и вън, и вътре: приемаш, чистиш, рушиш, създаваш, храниш. И не хора, не става за един ден. И за една година не става. Знам, че искате да е бързо, защото вътре в себе си усещате, че времето ви е ограничено, но това е положението. И ако някой ви каже, че може — моля ви, свържете ме с него. Вероятно е извънземен.

Докато пиша това, удря гръм. Той идва от ОТВЪД. Казвам ви – знаците са навсякъде. Усетих го като поздрав. А след този гръм дойде вода. Пак оттам.

Сега ще споделя нещо, което ОТВЪД ми показа вчера, по време на случването му. Докато със странен за мен и доста развълнуван глас в началото се опитвах да структурирам в кратка форма необятното и абстрактното, което исках да обясня на милите хора в залата, усетих как времето спря. Говорех за него, за ВРЕМЕТО, а то просто спря. Когато умът ми видя това, доволно потри ръце и си каза: „Чудесно, събра се в по-малко време от предвиденото и така ще имаш повече за най-важното“. После, когато дойде моментът за „най-важното“, което създадох буквално продиктувано ми от „някъде“, тогава пак се намеси ОТВЪД и ми взе време. Точно 60 минути изчезнаха като с едно щракване на пръсти. Нямаше ги. Часовникът си отброяваше, а аз недоумявах: „Как е възможно… всичко предварително съм изчислила, репетирала, засичала…“ (така правя всеки път, за да ми стига времето). Но фактът си беше факт и предизвикателството – налице. Не са 6 минути, за да ги компенсираш лесно. Час е това. Поех дълбоко въздух и се сетих за една история, която преди много време ме свърза с онова необятното, неразбираемото за ума и лишено от всякаква логика. Усмихнах се и прекроих малко сценария, но повече себе си. За няколко минути. Бях по-истинска от всякога. А накрая даже ни поръси вода, която ОТВЪД ни изпрати и го направи в точния момент, на точното място.

Ето така се случват при мен нещата. Продължавам да планирам с ограничения си неограничен човешки ум, но оставам отворена за всичко, което идва, за да прекрои плановете ми и да ми покаже най-важното – ОТВЪД е винаги с мен. И е сила, която изобщо не е за пренебрегване.

Коя е историята, която споменавам ли? Можете да я прочетете в този линк и се казва „В търсене на истината и любовта – записки от ашрама“. И в нея има гръм.

фотография Енчо Найденов

Тъй… преди да завърша, нека ви кажа какво предстои. Всичко.

И планирано, и непланирано.

И падания, и ставания.

Просто помнете: по-страшно от това да паднеш е да не искаш да станеш след това. И го можем. И в двете посоки.

Благодаря на всички, които четат нещата, които споделям, колкото и да не са в нормите на късото четене и краткия фокус на днешния ден. Хич не ми пука дълги ли са и колко хора ще стигнат до края. Това е избор и много прилича на начина, по който избираме да живеем – дали да видим всичко по пътя си и да се насладим на всяка крачка и всяка хапка, или да профучаваме с 200 км/ч, защото „времето е пари“ и бързо да се задоволяваме с подхвърлените огризки.

Благодаря на всички, които направиха възможно последното издание на I AM ME – ОТВЪД.

Maria Savova Ilias Adamant Emilian Gatsov Bianca Hinova галина савова Daniela Sirakova Petrovski Zoran @antonia nikova @cvetelina gocheva Beloslava Hinova Sofia Event Center

Благодаря и на тези, които избраха да бъдат избрани в това преживяване.

*Цитат от книгата на Ваклуш Толев „Езотерични школи и мистични учения“, част 1

**Цитат от книгата „В орбита“ на Саманта Харви, наградена с „Букър“ за 2024 г.

Ваклуш ми помогна да приема Бога в мен, а Саманта – да погледна Земята отгоре. Двете са свързани.

Благодаря.

Бъдете!

Снимките са за разкош, и защото са разкошни, и защото са от един преломен за мен, разкошен миг от живота ми - малко след като излязох за пореден път от подземията. Техните автори поред са: Diliana Florentin (photography) Tihomir Rachev Kalin Ruichev Encho Naydenov

целият материал в списание EVA