Уж знам. Знам какво и защо. Знам кога. Знам как и къде. Знам всичко, което ми е необходимо за постигането на по-уравновесен ум, по-устойчиво тяло, по-спокойна душа. Толкова знание, обаче, с нищо не ми помага, ако не успявам да го приложа в живота си, ако не подчиня ежедневието си така, че всяко денонощие да ме отдалечава от нежеланото вече статукво.
Записах се спонтанно и неуверено, без идея дали и как ще се случи. В момент, в който бях успяла поглеждайки назад, да видя повтарящите се случки, хора, емоции и да си дам сметка, че ако сега не променя нeщо, ще е все така до края. Че промяната е в моите ръце и е възможна единствено в моето сърце. Имах потребност от ситуация, която ще подкрепи отмалялата ми воля, ще подреди вместо неспокойния ми ум всичко, от което имам нужда. Обстоятелствата се наредиха и участието ми се случи. Достатъчен знак, че е дошъл правилният момент.
Не беше толкова трудно, колкото си представях, въпреки че скованото ми тяло преживя доста болка, преди да дойде облекчението. А може би решителността ми е била крепка и страховете ми твърде големи…
Дори само фактът, че човек отделя това време за себе си е достатъчно щедър плод, какво остава за всичко друго. Успях да остана насаме с мислите си, да ги чуя и опозная, да се сближа както с милите, така и с не съвсем дружелюбните си гласове. Прозрях истини, които сякаш винаги съм знаела, но сега видях по нов и много ясен начин. Сбъднах мечта, друга получи криле. Обещах си някои неща. Направих си план. Поех по пътя на прошката.
Срещнах много ценни хора, получих подкрепа, доверих се и бях дарена както с изумителен напредък във физически аспект, така и с увереност, че досегашният ми път ме е довел на правилното място. Това бе не една нова посока, а с цял нов хоризонт.
Удачният за мен формат се оказаха десетте дни. Зная, че пътищата са различни, но бих подкрепила всекиго да преживее програмата Plan to Be. По своя си начин. Моят бе вълшебен. В никакъв случай не лесен, но толкова съдържателен и смислен, че чак не искам да го обличам в думи…
Най-ценното за мен си остава заздравяването на моста между мен и мен самата, и благодарността, че мога да разчитам на себе си по нов, по-подкрепящ начин.
С дълбока признателност,
М.