Свикнали сме да приемаме повторението като начин да запомним нещо, което вече познаваме. За мен, повторението е начин да разкриеш ново съдържание на нещо, което само си мислиш, че познаваш!
Пътувам с колата към повторното си участие в програмата План Да Бъда. Натискам газта за да стигна по-бързо и съм настроил очакванията си за нещо по-добро, по-значимо, по-вълнуващо, и още по-... Спомените от първия ми ритрийт ме връхлитат. Търся слабите места, а мозъкът ми работи за да установи пропуските и да начертае план как да ги подобри, за да бъде второто ми участие наистина още по-... Разсъждавам трескаво и няма как да е иначе - такъв е начинът ми на живот, на мислене, на действие. Винаги съм в стремеж да бъде по-ефективно, по-добре, по-бързо... Ако не сега, то кога – действай, Иво, действай! Странното е, че напълно осъзнавам порочния кръг и, въпреки това, го следвам. Именно желанието ми да сляза от въртележката провокира повторното ми записване в План да Бъда - желанието да сложа спирачка, поне за малко, за да усетя нещо друго освен адреналина в себе си. Или просто за да се почувствам човек!
Някъде в Бургас правя грешка. Следвам gps-а, а той ме отвежда вместо директно в Росенец, някъде във вътрешността и ето – вместо 10 минути до целта, имам още цял час път. Опитвам се да се ориентирам и неизбежно се ядосвам – „Как можах да се загубя? Как можах?“ Продължавам да карам. И изведнъж ми олеква – „Та не пътувам ли натам, където сам искам да се загубя...“
Мястото е райско кътче на брега на морето. Импресията е още по-въздействаща, когато усещам мириса му, лекия бриз, галещите лъчи на есенното слънце. Не чакам формалното откриване на програмата, за мен тя вече започна. Все пак, изслушвам внимателно инструкциите на Биляна, поздравявам сърдечно всички, които вече познавам от предходния ритрийт и хапвам без апетит вечерята. Изключването на телефона и мисълта, че следващите 10 дни няма да го използвам ми доставя почти органично удоволствие.
Официалното начало на програмата е обявено. Мълчанието започва. Събираме се в кръг за представяне – всеки с текста, който е подготвил за себе си. Гледам човека, за когото Лили чете, изучавам внимателно с очи и чувство участниците. Защо толкова се вълнувам? Гледам очите, записвам си имената, ключови думи от представянето и отбелязвам, какво чувствам в момента за конкретния човек. Знам, че първото чуство не лъже, доверявам му се и вярвам, че „Аз съм вие и вие сте Аз. Ние всички сме Едно! Всичко е Едно!“
Очаквам търпеливо първата медитация с Калина. Чувствам се като пред гмуркане в океана с акваланг. Все още съм на повърхността, проверил съм си всички клапани, запаса от въздух и чакам потапянето в тюркоазените води, в дълбините на моя свят там, където чувам само собствения си дъх, но и оставам без дъх от гледката – всеки път различна, понякога плашеща, понякога прекрасна, понякога просто черна дупка на дълбокото спокойствие. Ангелският глас на Калина ме води натам и аз просто се оставям, нямам воля, не искам повече да се боря, потъвам все по-дълбоко и дълбоко. Щастлив съм. А е само ден 0!
Часът е 04:00. Ставам с настроение. Предстои ми хубав ден. Благодаря на себе си, че съм тук. Обличам се и излизам да поиграя Тай Чи. Обичам ранните часове на сутринта. Тъмно и тихо, прохладно и някак тайнствено, в очакване на новия ден. Отпускам се в практиката, движа се като в транс, дишам, а морето шуми. Затварям очи и продължавам да танцувам и дишам. Какво повече искам от този живот? Какво?
Йога с Калина. Самата фраза пази в мен дълбок спомен от първия семинар - за физическата болка от практиката, свързана с неимоверното усилие да следвам поне основните правила диктувани от Калина. Въпреки опитите ми да се подготвя за срещата ни с интензивни упражнения няколко седмици преди ритрийта, изпитвам вълнение, както пред състезание. Това ме мотивира да се стегна и да дам най-доброто от себе си. Осъзнал състоянието си, отново се усмихвам сам на себе си – „Та това не е състезание, приятелю, отпусни се и се наслаждавай“. Няма да крия - болка отново имаше.
Калина знае как да я предизвика у всеки, колкото и подготвен да е той. Боли ме от разтягането на сухожилията, а в главата ми непрекъснато звънти гласът й с крилатата фраза от първия ритрийт – „Ивайло, успокой дишането!“ И аз се подчинявам. Отново боли, и аз отново дишам спокойно, и дори се усмихвам - вече знам, че болката е път. Пътят към щастието!
След закуска отивам на плажа. Имаме около час свободно време, това е моето време. Отделям всеки ден за медитация на брега и за размисли – всеки ден за един човек. Нямам предварителен списък и се отдавам на инстинкта за обекта на деня - от семейството ми, роднините ми, познати и не толкова познати. И така, затварям очи и се отпускам в медитация на плажа, топлината на слънчевите лъчи по лицето ми ме успокоява, звукът на прибоя ме хипнотизира. Потъвам и се наслаждавам, дълбоко и искренно.
Когато бавно се завръщам в действителността, отварям очи и пред мен слънцето се разбива на милиони слънца в морето. Обръщам глава и виждам момичето на плажа, което пише в дневника си прилежно, а слънцето се разбива на милиони слънца в косата й. Сюрреалистично е... и сълзите бавно капят. Не се питам защо, не искам да мисля в този момент, но знам, че ще смеся тези солени капки с морето. Влизам в приятно хладката вода и плувам, плувам с удоволствие и нова страст към живота, към реалността, към адреналина. Гледам в синьозелената вода как медузи леко се поклащат под мен и им се възхищавам. Обръщам се и се отпускам по гръб – слънцето топли лицето ми, вятърът леко подухва, а водата гали нежно тялото ми. Какво повече искам от живота? Какво?
Това се повтаряше всеки ден. Казват, че повторението е майка на знанието. Аз съм убеден – всяко повторение е ново начало и начин да разкриеш ново съдържание на нещо, което само си мислиш, че познаваш!
> четете още от Ивайло ТУК
> гледайте видео с Ивайло ТУК