“Спокойно, всеки ще си вземе толкова, колкото може. Нито повече, нито по- малко, само колкото може” – каза Биляна и после стана тихо…
Толкова тихо, че усещах пулса по кожата си.
Толкова тихо, че единственият човек, който можех да чуя, бях аз.
Бях пространство, свобода, въздух, материя.
Бях затворени очи и дишане.
Бях топли сълзи и туптяща кръв, мека утроба, начало и край.
Бях точка, красиви белези, слънце и водно конче…
Летях, падах, крещях, плаках, изтръгвах, прощавах.
Понасях мислите си, драсках с нокти по душата си, сърцето ми се блъскаше в ребрата ми… Бях болка и счупен прозорец.
Мълчах, обичах, вярвах, осъзнавах... тихо осъзнавах...
So Нam... Аз съм! Моят план да Бъда.
Прошката отмива ръждясалото от душата ми, изтръгва плоските картини. Реалността е сфера. Прегръщам я.
Прегръщам клетките си. Прегръщам Биляна и съм у дома. Там, където е лесно и леко, топло и уютно.
Тук и сега.
Днес.
Точно, колкото мога. Да вдишам. Да издишам. И после пак.
Рисувам това усещане с думи, очертавам контурите на дъха си, за да ме прочетете отвътре. Но по-важно от четенето, както казват мъдрите хора, е практикуването.
Да вдишаш. Да издишаш. И после пак.
И дори само един човек четейки това да е открил смисъл за себе си, значи си е заслужавало. Всичко, всичко си е заслужавало. Бъдете!
コメント