Доверието беше първото, което дадох и то ми се върна стократно / Гергана Попова

Нямам страшна диагноза, нямам и така да ги нарека, трагични случки в живота си. Уж всичко трябваше да е наред. Но… не беше. Сравнявах се, съмнявах се в себе си, самообвинявах се… и май си бях пречка на мен самата.



Едно интервю с Биляна ме грабна и след като изгледах където каквото още намерих за нея, доверието ми беше спечелено. Подадох запитване за програмата, записах се и отидох.

Важно е да отбележа, че доверявайки се на Биляна, аз автоматично се доверих и на процеса в програмата, въпреки че на моменти излизаше далеч от зоната ми на комфорт. Но нито за минута не помислих за напускане, защото именно доверието беше първото, което дадох и то ми се върна стократно. Буквално.

Първоначално не отдадох особено внимание на мълчанието, което трябва да спазваме, а всъщност всичко започна от там... Сега си давам сметка, че първите пет дни бяха като навлизане в различните практики, навлизане в ритъм. За мен тези дни бяха трудни, но не заради мълчанието, а заради океана от мисли, които ме заливаха постоянно. В тишината чуваш всичко, което минава през главата ти. Всички неща, които са се събирали, трупали, прашясвали… и най-накрая осъзнах, какъв багаж нося.


Големият проблем, който исках да преодолея, е сравнението с другите. Струваше ми се, обаче, че в подобна изолирана и неконкуретна среда, няма как този проблем да се прояви практически и ще останат само разсъжденията за решенията му. Смятах, че проблемът е някак извън мен, зависещ от конкретните обстоятелства. И така до петия ден от програмата. В този ден нямахме задача свързана с изява на арт терапиите и точно тогава осъзнах, че през предните четири дни съм търсила именно външното одобрение, искала съм да се харесам на всички: на йога учителя, на арт терапевта и най-вече - на Биляна. В желанието си да им се харесам, през главата ми минаваха точно тези мисли - дали това, което рисувам е добре, дали Лили ще го хареса, дали се справям добре на йога, дали Калина ще ме забележи, дали сега Биляна ще ми се усмихне…



Ами, на петия ден ми стана доста неприятно, когато осъзнах всичко това и си направих една дълга равносметка... Осъзнаване, което от своя страна подреди много неща. Някак, въпреки че беше гадно, прозрях защо в толкова много ситуации съм се чувствала НЕ добре, НЕ себе си, че НЕ върша това, което искам. Видях откъде тръгва всичко. И ми олекна, защото когато дойде разбирането, вече наистина можех да работя с проблема си.

И въпреки, че тези мисли не отшумяха напълно - и все още не са - започнах да си правя планове. Веднага си написах правила за “навън”, за да мога да ги гледам, ако изпадна в неприятна ситуация. Веднага си казах, че хаосът вътре в мен, не се подпомага от хаоса навън. Веднага взех решение да се опитам да преработя режима вътре в програмата в мой такъв извън нея и започнах да пиша свои версии на режими. На третата версия реших, че ми звучи добре.

И така, последвалите пет дни, въпреки че дълбаехме още много по-надълбоко, отколкото предполагах и на моменти беше доста трудно, всъщност бяха изпълнени с неочаквано наслаждение. Наслаждение от болката, която пречупва суетата и егото, и спомага на фокуса и концентрацията в Тук и Сега. Защото боли, наистина, но по онзи начин, който е осъзнат. Знаеш защо се случва и, че води до по-хубави неща – здрави мисли в здраво тяло.

Гергана и Биляна в последния ден на Програмата

Сега е Ден 14. Да, все още ги броя. Режимът върви. И все още си правя планове. Не защото смятам, че задължително ще се изпълнят и то така, както аз съм искала. А просто защото, въпреки че звучи абсурдно, помага да пускаш по-лесно нещата и да казваш: А кое е следващото?

Защото това беше най-приятната наслада, която научих там: промяната.


Гергана Попова / участник в Plan to BE #4