Мъглива, мрачна, подтискаща софийска утрин. Часът е 8:30. Сгърчена от студ, с рамене качени на ушите аз трескаво се опитвам да намеря адреса на мястото, за което съм се запътила. Тревожно ми е, не съм спала поради незнайно каква причина, в главата ми още отеква ехото на онези натрапчиви среднощни мисли, които някак неминуемо са част от всяка безсънна нощ.
„Къде по дяволите отивам? Какво си причиних?”. Следвам GPS-a, тук ще да е. Навреме съм. Вдигам глава и виждам Биляна - „Добро утро”, ми казва тя с усмивка и...съм до тук с обзелото ме от дни безпокойство. Енергията й се усеща мигновено. Съмнението, което имах относно това, което предстоеше просто се изпари.
***
И ето ме сега на края на деня изпълнен с тишина, бързам да запиша тази опитност, не толкова за да разкажа, а някак, за да не забравя, за да не избледнее усещането от деня... защото преживяването за мен беше безценно, изпълнено с толкова много смисъл, топлина и споделеност. Безкрайно интимно и обръщащо те към себе си. Един нежен рестарт на затормозената ми от битовизми, кръстопъти и лутания, женска душа.
Няма ги камъните, които разнасях на гърдите си, няма ги тежките въздишки в опит да ми олекне, няма я тревогата, стегнала гърлото ми. Те ще дойдат пак, спор няма, но вече знам, че изход има и той е единствено и само въпрос на мои избор.
Благодаря за този Ден!
Благодаря за подадената ръка! Вече имам посока.