*темата за медитационната практика Випассана бе част от програмата на фестивала „Свободата да Бъдеш“, 2018
Живата Випассана
Много често в беседите си С. Н. Гоенка набляга на факта, че Випассана няма никакъв смисъл, ако не намери приложение в реалния живот. Да останем осъзнати и да устояваме на цялата бъркотия около нас, създадена от яростните ни опити да „развържем възлите“. Устояваме, защото сме се научили как да пестим силите си, как да регистрираме “възлите” и как да подходим към “разплитането” им. Медитирайки е лесно, но попаднеш ли в битовата въртележка, нещата стават по-трудни за фиксиране. И тогава идва една магическа дума, която светва в главите на “посветените”, на практикуващите. Тази дума е Аничча.
Магичната дума “Аничча”
Тя е нещо като „абра кадабра“. Не знам дали „абра кадабра“ действа винаги, но знам, че “аничча” работи. “Аничча” означава “непостоянството на всички неща”. Тази дума се повтаря много пъти, докато тренираме и работим по усъвършенстването на Випассана. Но най-хубавото е, когато в реалния живот започне да ни се появява в главите точно, когато трябва. За да ни напомни за най-важното – непостоянството и преходността на всяко едно нещо в живота ни.
Вероятно знаете притчата за царя, който имал много проблеми и бил много болен, и онзи странник, който го излекувал като му подарил пръстен. Пръстенът не бил вълшебен. На него просто пишело – “и това ще мине”. Ето така работи и “аничча”, като ни напомня – “и това ще мине”.
Защо медитирам? И как това ме прави щастлива?
Да си представим, че пълното отдаване на обучението Випассана накрая би те довело до съвършенството на медитиращия или така нареченото “просветление” (което даже не мога да си представя). Сега нека метафорично го отнесем към пътя, по който върви един млад човек в обучението си – от бебе до 18 годишна зрялост. Тогава аз след моите 3 пълни 10-дневни медитации, т.е. 300 часа медитация, плюс още няколко пъти по толкова през останалите над 2000 дни, които отминаха след първата ми практика, значи съм във фазата на вече проходила, но спъваща се и падаща от време на време.
Но това, което ме радва е, че щом “падна” веднага като от нищото се появява “аничча” и почти моментално ме кара да се усмихна, да стана и да продължа.
Не спирам да медитирам, защото практиката наистина ми помага по-лесно да се справям с живота и с всичките му предизвикателства - с по-малко страх, с по-малко гняв, с по-малко желание за безмислени действия. И най-вече с повече ведрост, кураж, дружелюбност и съпричастност.
Има една индийска история за двама братя. Първият е пропаднал алкохолик и пълен нещастник, а другият – успял, ведър и щастлив човек. Когато ги попитали защо, и двамата отговори ли по един и същи начин: Защото майка ми умря, а баща ми беше пропаднал алкохолик. Какъв е изводът?
С. Н. Гоенка казва: “Всеки сам кове своето щастие или нещастие”. И бих добавила – всеки сам е отговорен за това как живее и как се чувства. Не харесвам мрънкането. Не харесвам религиозните залитания. Не искам да принадлежа към никое стадо, което с безгласно одобрение следва нещо. Молбите към Бог, безкрайните ритуали, оправданията базирани на “щом така е решил Бог”, греховете, които някой земен извършва, а друг земен “професионално” опрощава или не… - това са неща, които няма как да ме убедят, че помагат да живееш добре живота си. Нито Христос, нито Буда, нито Хануман или Божията майка, нито Кришна или Мохамед, никой не може реално да помогне, да се притече на помощ на своите поклонници. Не съм виждала, навярно и вие не сте, човек, който да влезе в храм болен и безпомощен, и след тежки няколко часови молитви да излезе здрав. Но пък съм виждала хора, които със силата на духа си и увереността в себе си са постигали наистина много. Промяна, която и медицината, и религията наричат чудо. Няма да коментирам защо. Само ще кажа, че ако силата, която ни движи в постъпките ни и помага в промените, я наричаме Бог, то Бог наистина е в нас. Във всеки един.
Но да се върнем на Випассана. Тя помага да направим точно тази стъпка към познанието да приемаме реалността такава, каквато е – вътре в нас и около нас. И второ, да изградим отношение на наблюдатели към случващото се с нас и около нас. Дава ни основния закон за истинския живот – Ако нещо в твоя живот трябва да се промени, то трябва да се промениш ти.
И още нещо много важно – не бива да виним имането или нямането за нашето щастие или нещастие, за това как се чувстваме. Управляваме тези чувства от нашето „дълбоко“, а не се тресем в несвяст на всяка житейска драма. Търсим и намираме смисъла на съществуването си. Аз наистина смятам, че всеки идва тук със своя мисия. Просто трябва да я намери и изпълни. Медитацията Випассана помага за това.
Мухата
И ето сега след всичко, което ви разказах за Випассана и за моя опит с нея, ще ви разкажа за Мухата. Случи се на втората ми 10-дневна сесия. В осмия ден.
Колко време бихте могли да издържите, ако муха ви кацне на лицето и започне любопитно да се разхожда напред-назад? Сигурна съм, че ще са секунди. Аз също. Но не и в онзи момент, в който се случи. В залата за медитации имаше една муха, която тормозеше всички практикуващи още от самото начало. И, разбира се, беше прогонвана. Но не си отиваше. Просто се скриваше някъде и ни изпитваше час след час. Във въпросния ден кацна отново на лицето ми за опознавателна обиколка. Започнах да я наблюдавам с внимание и без никакъв порив да я прогоня. Няма да скрия, че това всъщност ми донесе голяма вътрешна радост, заради успеха ми да го направя. Тя ме лазеше, а аз се усмихвах. Даже ми хрумна забавната идея, че Випассана учителите биха могли да ни пускат нарочно няколко обучени мухи, с които да ни тестват от време на време. Не знам, колко дълго продължи разходката на Мухата по лицето ми, но и до ден днешен, когато в ежедневието ми се появи някой, нещо или каквото и да било неприятно дразнение, веднага се сещам за нея. Знам, че щом тогава успях да издържа да я наблюдавам без да я мразя, без да я обичам, без да желая да я прогоня или убивам, и просто да я наблюдавам, значи мога да издържа и този момент. Тогава благодарих на Мухата и сега ще го направя отново. Защото за мен тя бе тест, който помня и почти всеки ден ми се налага да минавам отново.
Випассана подсилва радостта ми от живеенето. Държи ме в добра форма и това ми помага да разпозная щастието. Помага ми да понасям и мрачните сенки – безмислието, студенината, човешките драми, болката. Ние обичаме да казваме “Няма пълно щастие”. Да, щастието и нещастието си живеят в абсолютна хармония и да бъдеш във вечно блаженство е не по-малко ужасяващо от това да си вечно нещастен. Но пък всяка една проява на не-щастие в живота ми дава тласък за следващата крачка на развитие.
Искам да се чувствам жива, да съм добре и да бъда щастлива. Защото това е най-смисленото и съкровено нещо, с което мога да даря хората около мен.
И аз убих Буда
Има една книга със заглавие “Срещнеш ли Буда, убий го!”.
Тя ме вдъхнови да напиша този текст. Нейният автор, Андреас Алтман е Випассана ученик, също като мен. И в самия край на книгата си той казва защо е “убил Буда”. Абсолютно се припокрива с мотивите ми и аз да го направя - още след първата ми Випассана, още преди да прочета книгата му.
Убих Буда. В себе си. Благодарение на Випассана разбрах, че ако пробудя в себе си силата, абсолютно задължително ще е да се сбогувам с Буда, да го отпратя или просто казано “да го убия”. Будистката философия ми остава любима, но будистите казват, че ученикът трябва да живее без патерици. Духовният учител е само пътеводител. След първата крачка ставаме учители сами на себе си. И вървейки по пътя, автентични и търсещи, се чувстваме все по-свободни и по-свободни. Това искам аз. Вероятно и вие. Точно това е значението на будисткия коан, който е заложен в заглавието на книгата: "Ако срещнеш Буда, убий го!"
край на ТРЕТА ЧАСТ / обратно в ПЪРВА ЧАСТ