“Стъпвах по-различно, чувствах походката си по-пъргава и лека. Постоянно ми се усмихваше. Имах чувството, че съм слънчева. Че това, което усещам отвътре, се излива и навън като поток от хубава енергия. Намирах ценни късчета мъдрост във всяка ситуация.”
През лятото на 2019г., дни преди рождения ми ден, се почувствах силно стресирана от няколко различни източника едновременно – притеснения за здравето и други проблеми, на които все още не бях намерила решение въпреки активното търсене на решение месеци наред. Чувствах се изключително объркана и изморена, и имах нужда от излизане от кръга, в който се въртях. Имах нужда от рестарт. От излизане от обичайното, за да освежа и обогатя гледните си точки за нещата. Имах нужда от повече яснота. И от почивка. От внимание единствено към себе си, за да знам къде съм аз в отношенията с другите и какво е добре да променя.
И тогава, в точния момент, ми хрумна „случайно“ (аз вярвам, че няма случайни неща) да се свържа с Биляна Савова. Познавах я от лекциите й, на които бях присъствала на фестивала „Свободата да бъдеш“. И интуицията ми подсказа да й пиша. Когато разбрах от нея за програмата „План да бъда“, усетих дълбоко в себе си, че това е нещото, от което имам нужда точно в този момент. Но си дадох малко време да помисля и в рамките на няколко часа бях вече сигурна и решена да послушам вътрешното си усещане.
Имах притеснение от факта, че ще мълчим тези десет дни. Аз съм много общителна и не знаех как ще ми се отрази мълчанието. Ами ако напрежението ми се повиши вместо да намалее? Ами ако едва издържа до края? Ами ако не усещам хубава енергия от другите хора там - та аз отивам съвсем сама без да познавам участниците? Всички тези въпроси умът ми създаваше и така се опитваше да ме разубеди, но аз си припомнях онова дълбоко усещане, което изпитах в първия момент, когато разбрах за програмата. Знам, че умът се опитва да ни предпази от всичко ново и непознато. Неизвестното е застрашаващо за него. Опитва се да ни държи в зоната на комфорт. В дните преди началото на програмата си мислех и за това, че няма развитие без излизане от обичайната среда, от обичайните методи за търсене на решения, от обичайните модели на мислене. И на моменти усещах страх, но в други моменти той преминаваше в хубаво вълнение за предстоящето приключение. Защото за мен това си беше приключение, предизвикателство, което щеше да ми открие някакви важни отговори. В момента, в който стъпих в Карабунар, мястото, на което се провеждаше програмата, усетих как ме залива вълна на спокойствие. Притесненията, които продължаваха да се надигат и по време на пътуването до там, изведнъж изчезнаха. Чувствах се у дома си. Усещах хубавата енергия на мястото, на участниците, на терапевтите. Влязох в режим на релаксация.
Помня как след първата вечерна медитация, седнах в един от люлеещите се столове в градината. Луната светеше ярко, останалите участници се прибираха по стаите вече в мълчание, а аз се люлеех и гледах Луната и си мислех: „Чувствам се като в утроба на тази люлка и в прегръдката на мълчанието и нощта. Може би това е поредното мое раждане. В живота си имаме значими събития, след които сме като родени наново. Ражда се нашето обновено Аз. Аз се раждам тук наново. Моето по-уверено и по-смело Аз.“ Мислех и се люлеех, и имах много силно усещане за уют и обгърнатост в обич и топлота.
Обичам си дневника, който получихме на първата вечер от програмата. Започнах да пиша още след като се прибрах от люлката. До края на програмата беше изписан почти изцяло. Осъзнах, че мълчанието ми е било толкова нужно. И че писането ми беше достатъчно.
Осъзнах, че месеците преди програмата съм била пред бърнаут – от собствените си страхове и от опити да помагам на близки хора, които на онзи етап нямаха желание за промяна, а само да се оплакват за проблемите.
По време на писането в дневника осъзнавах и, че много от уроците и инсайтите, до които достигах по време на програмата, аз вече бях достигала до тях и преди, но ги бях оставила като пасивно знание. Не ги бях превърнала в нови навици, нови модели на поведение. Имах нужда от това време за себе си – за среща със себе си, за да се върна към това, което е наистина важно за мен. Да си пренаредя приоритетите. И да осъзная, че това, което научаваме, е нужно да записваме, редовно да препрочитаме, за да си го припомняме и да го прилагаме. Редовно си препрочитам дневника от „План да бъда“. Много от прозренията ми идваха по време на разходките из природата. Мълчанието и природата ме зареждаха толкова много. Бях много осъзната за всичко около мен, за усещанията си, за красотата на заобикалящото ме. Спомням си как си мислех и усещах: “Обичам небето, обичам дърветата, обичам полъха на вятъра, обичам себе си, живота, решението, което взех да дойда тук!“ Имах си моя „тайна градина“, място в природата, едно „мое дърво“, което посещавах няколко пъти и се наслаждавах на усещането, че съм сама и никой не знае къде съм.
Усещах радостта на детето в мен, игривостта, която се беше събудила.
Всяко нещо по време на програмата ми действаше като балсам, като лечебна сила: сутрешната йога, закуската в мълчание, арт терапията с Лили, упражненията за свързване с вътрешното ни дете, за освобождаване от товара на стари обиди… и ходещите медитации, танцовата медитация, юмейхо терапията, медитациите вечер в залата за йога, дихателните практики, визуализациите, лекциите на Калина. Набелязвах си нещата, които бяха „най-мои“ и които ще намеря начин да интегрирам в ежедневието си след програмата. Всеки ден ми беше много пълен със смисъл, усещах пълноценна грижа за здравето и свързване с тялото и душата.
Йогата и юмейхо терапията действаха много интензивно. Стъпвах по-различно, чувствах походката си по-пъргава и лека. Постоянно ми се усмихваше. Имах чувството, че съм слънчева. Че това, което усещам отвътре, се излива и навън като поток от хубава енергия. Намирах ценни късчета мъдрост във всяка ситуация.
Един стих се роди от всички преживявания, осъзнавания и усещания по време на програмата:
Момиченцето в мен лудува – по прашната пътека сред поля подскача.
Жената-самодива в мен празнува – танцувах диво боса по трева в ритъма на моята душа.
И приключенката във мен ликува – изгубвах се на толкова места и пак откривах пътя след това.
Лечителката в мен пробудена живее – намира ценен лек във всяка ситуация,
лекува с живата вода на смисъла, вдъхновението и обичта.
Вълшебница съм всеки път, когато аз вярвам в чудеса
и с вярата ги сътворявам с алхимията на любовта.
Върнах се в София с лека тъга, че програмата свърши. Сега изпитвам много хубав сантимент към всичко свързано с „План да бъда“ и Карабунар.
Няколко месеца след програмата, усещането ми е за много повече вътрешна увереност, смелост и решителност в начина ми на живот.
И имам нови навици, които практикувам с ясното усещане, че това е истинска проява на обич към себе си – времето посветено на дихателна практика, медитация, писане в дневника, препрочитане на написаното, осъзнато ходене…Изпитвам благодарност, че бях част от второто издание на програмата „План да бъда“. Време за релакс и в същото време за трансформация, за връщане към себе си, за рестарт!
Пожелавам ви смело и трансформиращо гмурване в това приключение, ако усещате с душата си, че тя има нужда точно от това!
Мария Димитрова