top of page

ЕВОЛЮЦИЯТА Е ИЗБОР / Биляна Савова, първите седем стъпки

"...когато завъртях сферата, на която от едната страна пишеше „множествена склероза“ видях, че от другата страна също има надпис и на него пише – „възможност за еволюция“. Имах избор и го направих."



Минаха много години от деня, в който ударих дъното. Денят, в който получих онзи голям „подарък“ от живота, последният от поредицата такива, който бе толкова тежък, че ме потопи мигновено. Но не тогава започна моето потъване. И не се случи внезапно - ей така, както си бях здрава и права, изведнъж ме удря нещо по главата и потъвам. Не. Стана бавно, плавно, подсъзнателно насочено от мен самата право към дъното на личното ми саморазрушение. Като обърната пирамида: мислила съм си, че се стремя към върха, успеха и благополучието (каквото ми е бе втълпено, че е правилно), а вместо там се озовах на друг и с обратна проекция връх.


Сега ви го разказвам доста смислено, че даже и мъдро, но тогава нямах идея защо се случва всичко това. Или имах бегла такава – достатъчно за да разбера, че с този самоунищожителен начин на живот, който водех, няма как да съм се движила в друга посока. А и освен това - нямах никаква представа защо водех точно такъв живот. И по-точно: съществуване с основна цел отдадено да удовлетворявам нечии очаквания - две-три мои и хиляди на всички останали, които не биваше да разочаровам и/или нараня. И всичко това се случи в недотам зрелия, но все пак сериозен възрастов диапазон от 20 до 40 години.


Истината е, че всички ние подсъзнателно много добре знаем до какво води саморазрушителния ни живот и мислене, но неизвестно защо се надяваме да имаме някакви свръхчовешки сили и на това, че горкото ни тяло, психика, умореният ни ум и забравената душа ще се справят с всичко. Да, ама не. А всъщност е толкова просто.

Ще се опитам да обясня с помощта на едно мое описание за три типа хора:


Първите са „болните“ глави с болните тела, които знаят, че грешат, но в никакъв случай няма да си го признаят. Няма да позволят някой да ги учи, да им казва кое как, да им посочва грешките, а по-скоро предпочитат сами да си блъскат главата в стената пак, и пак, и пак, докато се „събудят“, когато и да е това. И докато узреят за идеята, че „май нещо трябва да се промени“, па макар и вече с „болна“, ударена хиляди пъти глава. Такава бях аз.


Вторите са „заспалите“ глави, които смятат, че просто са такива, каквито са; че е нормално да си болен и някой друг да се грижи за теб. И най-важното – макар телата им да дават непрекъснато сигнали, че нещо не е както трябва, считат, че нямат никаква нужда от промяна, пък дори и да живеят най-заспалия живот. Всъщност, те и не подозират, че съществуват в заспало състояние.


И третите, „събудените“ глави, които се усещат навреме и на които им е достатъчен един добър пример (човек, среща, история, филм, книга, мисъл), за да поемат в посока, която в началото интуитивно и вдъхновени от физическите си подобрения, а след това съвсем целенасочено и осъзнато започва да ги води във вярния за тях добър път.


И за трите вида глави важи правилото, че колкото повече време стоят в съответната фаза, толкова по-, по- стават: по-болни, по-заспали, по-събудени.


Може да преминеш от вида „болна” глава в „събудена“. „Заспалата“ рядко минава направо към „будна“, защото й трябва яко разтрисане (най-често болест), нещо което да я събуди и дори понякога да я нареже на парчета, за да премине към категория „болна“ глава и оттам, ако й стигне времето в този живот, да мине към фазата на „събудена“ глава. Но и това не е сигурно. Те могат да решат да си останат „заспали“ или „болни“, и това е тяхно право. Едно обаче е сигурно - ако вече сме в категорията „събудена“ глава, няма как да се върнем назад. Това е еволюцията. А еволюцията е въпрос на избор.

Прескачам изчакването на „заспалите“ и „болните“ глави да се осъзнаят и да вземат решение за себе си, защото времето за изчакване понякога е необозримо дълго, а и както казах - въпрос на личен избор. Затова направо преминавам към началната фаза на „събудената“ глава, при която има само една посока – напред и нагоре.


БУДЕН АЗ

Силата на настоящия момент, силата на съзнанието.


Думата съзнание е позната на всички, но дали знаем, че базисното й значение е будност, бдителност? Това е състояние на открито осъзнаване, с което сме свидетели на себе си и на живота около нас, тук и сега. То ни прави силни и смели. И чрез него даваме власт на изборите, които правим.


Еволюцията не е нещо, което идва просто ей така. Будността е целенасочено саморазвитие, което се случва постепенно с течение на времето. Развиващото се АЗ е радикална промяна в начина, по който обработваме собствените си мисли и по този начин променяме гледната си точка към света около нас, който иначе си остава същия. Също така, събуждането отнема време и дисциплина.

Човекът взел решение да се саморазвива има нужда да активира смелостта си и да бъде отдаден на самооткриването си. В основата си еволюцията е избор. Тя развива вярата, че всеки един от нас е съ-творец на живота, непрестанен генератор на сила, а не пасивен участник в процесите на битието.


Повечето хора стоим във „фиксиран модел“ за себе си. Умът приема реалността така, както му я подаваме и ще обработва събитията в живота ни според този модел. Не можем да очакваме умът ни да обработва информацията по различен начин, ако не сме го научили как.


Като човек, който е изживял по-голямата част от живота си в съществуване и поддържане с фанатичен контрол на фиксиран модел (подчертавам: съществуване, а не живеене), знам, че това изисква радикална (подчертавам: радикална) промяна в мисленето, навиците и приоритетите. Но знам също, че ползите са огромни. Толкова мащабни, че е трудно да се обяснят с малко думи.


ВРЕМЕ Е

Описвам първите стъпки, които на теория вероятно много хора знаят, защото наистина е време за практикуване:


ВНИМАНИЕ И НАБЛЮДЕНИЕ

В началото на промяната на всяко мислене е разбирането как работи умът ни. Звучи лесно и може да предизвика различни емоции, но трябва да си дадем ясна сметка, че всъщност никога не сме създавали пространство между себе си и нашите мисли. Никога не сме заставали в това пространство. Ей така, като страничен наблюдател. Когато започнем да наблюдаваме мислите си, вместо да действаме срещу тях, започват да се появяват чувства на срам, дискомфорт, обърканост и страх. Като начало, добре е да разпознаваме тези емоции, да ги приемаме и да се опитаме с дишане да минем през тях. Не някакво специално дишане. Просто спонтанно дишане насочено към емоцията, която изпитваме.


Много важно е да бъдем отдадени на тази начална стъпка. Не е задължително да го правим като „официална“ медитация. Да наблюдаваме мислите си е възможно и докато сме с приятели, приготвяме храна, докато сме в колата или в някое друго рутинно действие от ежедневието ни. Какво се случва ли? Когато умът ни се приспособи към това наблюдение, емоциите и интензивните чувства започват да избледняват. Притеснени от това, че ги наблюдаваме и разпознаваме, просто ги хваща срам и изчезват. Остават чистите мисли, които не ни карат да изпитваме нищо. Просто ги наблюдаваме. Без реакция.


КОНЦЕПЦИЯТА ВРЕМЕ

Времето е илюзия. И ако безсмислено преминаваме през живота си и просто съществуваме, непрестанно ще чувстваме липсата на време. Освен това живеем в общество, което непрестанно повтаря като мантра: „няма време, няма време“. Всъщност в един ден разполагаме с много време. Ако го нямахме, нямаше да имаме минути нито за телевизия, нито за интернет. А за скролване в социалните мрежи!?


Имаме време за това, за което намираме време. Затова е важно да присъстваме в настоящия момент и да наблюдаваме съзнателно как го прекарваме. Да започнем да си отбелязваме къде се получават паузи. Какво правим в тези паузи. И също дори да си направим труда да измерим, колко време ни коства да направим нещата, които обикновено отлагаме защото са ни досадни, не ни доставят удоволствие и „биха ни взели много време“. Ще се изненадате от резултатите. Това бе един от любимите ми експерименти - умишлено не слагах чиниите в миялната или гладех всичко. Същевременно използвах това време за да правя стъпка едно (Внимание и Наблюдение) или просто да осъзнавам процеса.


И не, не е вярно, че нямаме време за приятелите ни, семейството, любимите занимания. Ако се фокусираме върху възможностите, които ни дава изобилието от време, концепцията ни тотално ще се промени. Да живеем в наблюдение, означава да живеем бавно. А парадоксът е, че точно бавното живеене ни дава повече време. Имаме за всичко.


Осъзнаването на времето го прави да се разширява. Всяка минута, всеки час вече не са само плоски точки от графика в бележника - те стават триизмерни. От точки с отметки се трансформират в сферички. На мен моите минути много ми приличат на красиви перли, които за нищо на света вече не позволявам просто да изтичат между пръстите ми. Наблюдавам ги, изпълвам ги със смисъл и благодарност.


РИТУАЛИ

Не харесвам ритуалите, които някой се е опитва да ми налага. Особено религиозните. Но какво забелязах - щом предприех промяната в посока здраве, смисъл на живот и благоденствие, започнах сама да си създавам ритуали, които да подкрепят живота ми. Това, разбира се, не стана изведнъж. Започнах с един малък ритуал и целепоставих пред себе си да остана ангажирана към него в продължение на 5 седмици. Днес, години по-късно, денят ми е изпълнен с множество осъзнати ритуали, които ми помагат истински да живея. Но най-много ми помагат, когато поради някаква екстремна ситуация изляза извън доброто ми усещане за здраве и благоденствие. Ритуалите запечатани в паметта на тялото ми се включват и точно в най-трудните ситуации ми „подават ръка“ за да се изправя.


Ритуал може да е всичко – чаша гореща вода сутрин, 10-минути медитация, 30-минути йога, писане в дневник или в специалната тетрадка за благодарности. Миенето на зъбите сутрин и вечер е ритуал, който е вграден в нас от малки и го правим всички. Но ако започнем да го правим с внимание и наблюдение на всеки един миг от този процес, вече сме в зоната на осъзнаването.Отдаденост и постоянство, това е ключът.

А когато един ритуал стане част от нас и живота ни, добре е веднага да добавим още един. С търпение и постоянство. Пропуснем ли един ден - няма нужда да се осъждаме или да се разочароваме от себе си, а с ясно съзнание да не пропускаме следващия и да си дадем два пъти повече време за това, което сме спестили.


Моите ритуали са от ключово значение за личната ми промяна. Ежедневните ми практики създават скелета в строежа на моя живот. А за да е устойчив и здрав един строеж са нужни силна основа (пътят ми към осъзнаване) и стабилен скелет (действията и ритуалите), около които да градим. Всеки един ден.


БЕЗ ОХ

Никога не съм се смятала за човек, който мрънка и се оплаква, но когато започнах да наблюдавам осъзнато начина си на живот и мислене разбрах, че се случва да го правя. Взех решение да спра. Съзнателно започнах да практикувам не-оплакване и още по-ясно разбрах, колко безсмислен навик е това, колко много хора и колко често го правят, и също – колко сериозна част от комуникацията ни с другите се гради на тази основа. Може да пробвате. Не, задължително пробвайте! Ще забележите още, че когато споделите нещо приличащо дори малко на оплакване – например, колко сте уморени - веднага от отсрещната страна ще стартира същият процес на „споделяне“, който много често, само след две-три думи преминава в грандиозно оплакване.


Мислите и енергията свързани с оплакванията блокират развитието ни. Оплакванията са вид оправдания, бягане от отговорност, отлагане на нещо. Ако вземем решение да се дистанцираме от тях и да се тренираме в не-оплакване, тогава е добре дори да го споделим с близките си и да се опитаме да ги приобщим в тази практика.


И преди да започнете – помислете си и наблюдавайте, колко често използваме уж невинната сричка „ОХ“. Ох – станах; ох – обух се; ох – събух се; ох – пак трябва да ставам; ох – понеделник е; ох – преядох; ох – нямам време; ох – уморих се…


не-ОСЪЖДАНЕ

Другата ми любима тема. Всъщност от всичко, което изредих досега, започнах личната си промяна точно с не-осъждането.

Взех решение да живея без да осъждам. Каквото и да е. Кой как изглежда, кой какво е облякъл, кой какво е казал, какво е направил… всичко. И още по-важно - без да осъждам себе си. Защото, повярвайте, колкото съдим другите, толкова съдим и себе си, и също толкова, че и повече – другите съдят нас. Ето така живеем. В съдилище, което сами си създаваме. Няма градивност в това усещане. Няма развитие. Няма еволюция. Ако имате осъдително мнение за нещо и то идва от живеещия във вас експерт – ами хайде променете го това подсъдно нещо. Обадете се на човека, който според вас не изглежда добре на екрана и го посъветвайте, приятелски. Или усещате, че може да помогнете на някой, който видимо се проваля – направете го. Не твърдя, че всеки път ще имате успех, но от опит ви казвам, че когато сме опитали градивната страна на осъждането/критиката и човекът не се е повлиял (все пак е добре да си припомним, че изборът му е негово право), можем спокойно и без никаква реакция да го отминем, когато пак ни се изпречи в полезрението. А в другия вариант, когато нещата са извън вашата възможност и компетенция, просто минете на следващото ниво. Нарича се Приемане.


МИНАЛО

Преди време взех решение да се откажа от концепцията на думата „Ако“, използвана в контекста на миналото. Ако бях направила това, ако бях решила друго, ако не бях казала това, ако не бях отишла някъде, ако… Няма смисъл. Да, има неща от миналото ми, които могат да ме накарат и да съжалявам, и да се срамувам. Всичко е въпрос на гледна точка и дали искам да остана в този фиксиран модел от историята ми. Мога и да съжалявам, а мога и да се радвам, защото по пътя на осъзнаването разбрах, че нещото, заради което бих съжалявала, всъщност е довело до друго нещо и посока, и тя недвусмислено е добра за мен, щом съм стигнала до тук. Дали е по-добра? Не ми е важно. Едно нещо не се е случило, но пък са се случили хиляди други. От тях има неща, които не искам да си спомням, други ме карат да се срамувам, на трети съм се провалила. Това е минало. Аз съм тук и сега. Това са просто уроци или както обичам да ги наричам – трудни и често доста скъпи обучителни семинари, които сами си организираме, сами си плащаме, понякога много скъпо, сами решаваме колко да са дълги и сами си даваме диплома и оценка накрая. Това е истинският университет. Благодарение на тези „провали“ растем. И ако научим ума си да се учи от миналото без да стои фиксиран в него, то той със сигурност ще мисли по-ясно днес. В настоящето.


ПРОШКАТА

Оставих я за финал. А тя наистина е всичко. Поставя вярното начало, към което може да вървиш дълго. Но не това е важно. Важното е да тръгнеш. Аз стигнах до една от големите ми, трудни и истинска прошка скоро. Преди 3 години. А съм на този път към себесъбуждането си вече почти 20 години. Всеки път, когато се стигаше до практикуване на прошка си мислех, че съм успяла. Да, справяла съм се, но до истинската прошка се стига бавно, защото онова най-трудното и сложното, което трябваше да извадя и да сложа пред себе си за да простя, се намираше много, много дълбоко в съзнанието ми, под хиляди пластове. И се оказа, че до него се стига с малките прошки, които махат пласт след пласт. Знаех (и сега знам), че има още, но винаги се радвам на резултата до този момент. Продължавам и днес.

Повярвайте ми - усещанията след преживяване на истинска прошка са точно такива, каквито ги описват мъдрите хора: освобождаване, лекота, любов. И започва да кънти един въпрос: защо не го направих по-рано?


АЗ СЪМ творецът на моя свят

Всичко дотук са само първи стъпки по пътя на осъзнаването. Изискват постоянство и отдаденост. Грижа и отговорност. И доза любопитство. Също, както сме направили първите си физически стъпки, когато сме били деца. И не сме се отказали да вървим и да бъдем любопитни, само защото сме паднали няколко пъти. И сега няма да се отказваме. Колкото и да е трудно. Ще падаме и ще ставаме. Защото всяка следваща стъпка, която правим все по-осъзнато се превръща във все по-уверена крачка, която пък ни прави по-смели, силни, уверени, спокойни. А най-важното е, че нямаме нужда от нищо специално – нито от нечие внимание, нито от личен гуру, нито от пътеводител, нито от нечие одобрение, нито от вълшебни лечебни отвари. Всичко си го носим вътре в нас и го можем сами.


Начинът, по който мисля оформя възприятието ми за света. Аз съм тази, която отговорно прави своите избори и взима решения. Аз съм тази, която промени грижата за себе си. Аз съм тази, която успя да прости непростимото. Успя да се освободи от количества тъмни наслоявания, които отвориха огромно пространство за новите ми светли идеи. Аз съм тази, която промени начина, по който обичайно се интерпретира една тежка дегенеративна диагноза, защото успях да видя какво има от другата страна. Чрез осъзнаването виждаш всичко като в сфера. И когато завъртях сферата, на която от едната страна пишеше „множествена склероза“ видях, че от другата страна също има надпис и на него пише – „възможност за еволюция“. Имах избор и го направих.

Вдъхновение винаги има. Просто трябва да дишаш и живееш осъзнато, за да го вдъхнеш.


Биляна Савова

21.01.2022


За Биляна и създадените от нея програми, които могат да ви помогнат да поемете по този път, ще намерите повече на:

Последни публикации

Виж всички

Comments


bottom of page